Трябва ми ново тяло
моето е обитавано от някой друг
не искам да бъда невъзможната вече
а няма как, щом тя е гравирана дори върху вътрешноста на артериите ми
невъзможната е кислородът и въглеродният диоксид, отровата и универсалния антидот
чувствам се сякаш съм претърпяла мозъчна операция
хирургът е объркал нещо и поривът ми върти на двойни обороти
но пък е изрязано вдъхновението, на негово място има красиво копринено шалче,
за да изглежда, че там има нещо, но всеки път щом потърся да се оказва,
че всъщност е неизползваемо.
около мен като светулки се въртят идеи и теми, но, веднъж посегнала, аз не успявам да доведа до край почти нищо.
имам проблем и той се съдържа в това, че се усещам непродуктивна като цяло, но въпреки това съм щастлива. проблемът не е в непродуктивността, това се случва. проблемът е в щастието. в това как съм се примирила да не мога, как несъзнателно съм го приела за нещо нормално. проблемът е в липсата на болка. в липсата на каквото и да е усещане, различно от щастие. обърква ме собствената ми усмивка, защото за нея няма причина.
какво е това?
имунна реакция?
възможно ли е щастието да е имунна реакция към всичко, което ме очаква? възможно ли е то да бъде такова въобще?
изглежда някои от връзките са прекъснати. няма никаква логика.
сякаш собственото ми съзнание пази нещо от мен в тайна и не знам как да го открия.
станала съм нечувствителна и щастлива. непукистоподобна.
а знам, че се пише само с отворено сърце.
ако наистина това е била
надежда за българската литература
тогава много съжалявам.
