Дубай е тих.
ако има звуци, те са механични, преминаващи автомобили, строителни кранове. има и музика, но не е моята музика. има къде да се танцува, къде да се пие, но не са моите места. няма забутани килер-барове, където трябва сам да си измиеш чашите и те гледат на кръв ако искаш да пиеш коктейл с повече от две съставки (какво е това негрони??? сам си го прави). като в русе или в софия или във варна. в Дубай слънцето през лятото се вижда като през чаша мляко, постоянна мъгла, пустиння буря. имам чувството, че в гърдите ми расте памук - не мога да дишам.
не ми липсва Ню Йорк, и това е странно. липсва ми България. слушам Белослава и Нина Николина. старите песни на Остава, по някоя песен на Стефан Вълдобрев. виждам защо сестра ми ме е научила да ги слушам едно време - Нина Николина звучи като Портисхед. Остава звучи като Пласибо.
но някак и на двете места ми е трудно да се връщам, затова утре отивам в Индия. и си давам сметка колко налудничево звучи всичко това - места, където не очаквах, че ще успея да стигна, и така нататък. (но и фактът, че компанията, в която работя се разпада. и все пак, трудно ми е да погледна назад, към живота си преди 10 години, и да намеря за какво да се оплача. исках приключения и си ги намерих. знаех кое колко ще струва.)
липсва ми свободата - може би това е. сигурно е било от 17-те ми години на белия свят едно време и кецките ми, и тревата. стоях по нощите и четях поезия и пишех ли, пишех, вместо да уча за следващия изпит за следващия университет, поредното интервю за поредната работа. липсва ми да мога да цитирам Остава ей така, по средата на изречението, и някой да ме хване и да се подсмихне. трудното е, че съм различна от 17-годишното диване, което бях. още съм диване, просто различно диване. тормозя колегите си с неудобни въпроси. казвам си каквото си мисля (между другото се оказва, че това невинаги е добра стратегия, видиш ли). и постоянно забравям български думи, което ме влудява. не от някакъв неразбран патриотизъм (спокойно, не съм забравила откъде съм); влудява ме неумението да използвам родния си език като пластилин.
поне това не се е променило - все още най-красивото чувство е да гледаш как думите заемат формите на мислите ти.
