като човек в пълното си право.

притварям очи и вдишвам парфюма от китките си
толкова често забравям коя съм
къде съм се озовала отново
между бетон и улични лампи и
тихо потракване на мисли върху клавишите
думите се плъзват по хартията

миг по миг

оставям ресниците си да се открехнат
в мъгливия момент
момчето срещу мен изчезва
и отново
имам фокуса си срещу себе си като вписани окръжности

никога не съм ти дължала нищо, и все пак
дни наред стремежът ми
беше конкретен и внедрен в твоето съществуване
да целуна всяка пукнатина по студените ти устни
да отида там, където ме отнесат вълните на
стремглавите ти неврони
да се впиша в света ти като добър камуфлаж,
смутено надявайки се да ме объркаш с потребност

ужасно ли е да призная, че без теб пропит в секундите ми
всичко е същото?

For Jane 225 days under grass and you know more than I. they have long taken your blood, you are a dry stick in a basket. is this how it works? in this room the hours of love still make shadows when you left you took almost everything. I kneel in the nights before tigers that will not let me be. what you were will not happen again. the tigers have found me and I do not care. Charles Bukowski

от дни препрочитам това. не мога да напиша добър коментар. понякога така трябва да бъде, дори когато не е смърт, а само нужно сбогуване. what you were will not happen again, и това е единственото обещание, под което мога да се подпиша без чувство за вина.