ето, например placebo спряха да пеят за кокаин. аз спрях да гледам потискащи европейски филми, да чета потискащи книги, да слушам потискаща музика. през една сериозна част от годината спрях да слушам музика изобщо.
оказа се че това, което ме държи жива, не са ноти и хубави приказки. моят огън ме пази. българските ми кръв, самочувствие и самосъзнание. нестинарството. любопитството ми към живота.
всичко се подрежда.
ето, например куфарът ми, например посоката ми на път и мислене.
вчера спечелих наградата по религия. аз - агностикът, който се свиваше отвътре при всяко споменаване на греховността на аборта. аз, индивидуалистът, егоистът, всичко-но-не-и-алтруистът. олицетворението на нормите, които имат много общо с модерния свят, но нищо с християнството. ако има нещо религиозно в мен, то е последователността ми - в тази изминала година единствено.
тръгвам си след по-малко от 48 часа, дрехите ми са разхвърляни навсякъде по пода. не съм видяла и осмина от Торонто. видях, обаче, страшно много от себе си. научих, че в да си скъсаш задника от работа не остава незабелязано. разбрах, че не трябва да се извинявам за това, което съм или правя или казвам, особено ако знам как да го аргументирам. тия неща, които майка ми ми повтаря откак съм тръгнала на училище, но осъзнавам чак сега, когато го завърших.
преди 10 месеца прекрачих охраната на летището в Букурещ и помахах на родителите си, правейки сетни опити да не се разрева пред тях. проблемът не беше в пътуването, а в липсата на обратен път, в силните аргументи "за" объркването на всичко, в скалъпения ми в последната минута план за висшето ми образование. мислех си "добре, сега ще те видим колко струваш". истината е, че колко струваш не определят университетът, в който учиш, средния ти успех в проценти и производни. и хубавата ти поезия не те определя, нито лошата. определяш се ти самия, с начина, по който се държиш с хората около себе си. поне така ми се струва в момента.
преди година едно момче ми каза, че ще остане с мен докато не спра да го обичам. всички си мислеха, че сме някакви изтрещели въздухари, а ние се борехме срещу обстоятелствата и успяхме да преборим поне едно от тях - разстоянието. той ме изпрати към таксито, когато тръгвах и ще бъде първият човек, когото ще срещна, когато се върна. i remember when we were gambling to win, everybody else said "better luck next time".
преди 5 години официално навлязох в тийн годините си на объркване и проби-грешки-грешки с един концерт на placebo. бях толкова полудяла по Музиката, че не можех да дишам от крещене. две години по-късно, със сълзи на очи и онемяла преоткрих plasticine - "don't forget to be the way you are, the way you are". нямам песен за този момент.
само вяра.
преди няколко месеца това беше сарказъм.
този път нямам причина за реване на път към самолета.
