вече със сигурност имаме нещо общо
минало
малко и пухкаво, с непохватни пръсти и дълги мигли
плаче и обгръща коленете си
стои на пода
в ъгъла
търси внимание
отпраща ме и после ме вика
нямам време за тези игри
не знае какво иска
непостоянно е
но е там и вече стои зад гърба ми с
всичката сигурност, с която слагам точки
като тази.

писането

опитвам се
да пиша
мастилото
се стича, под ръцете ми
издиша
опитвам се
опитвам се да пиша
прегракнала, последната китара
замлъква и остава - бледа, стара
във ъгъла на миналото лято
опитвам се да пиша, но когато
по дланите ми, сякаш чисто злато
разронват се и думите дори
макар и да опитвам, всяка сричка ме боли
аз искам да пропиша - меко, плавно, полегато
отронено и бързо, хаотично като ято
копнея тези истини да пея, но кажи
какво да правя? сякаш химикалката тежи
безсилна съм пред бурния си хаос
немирни са дори и вече късите коси
каквото и да сторя, този бунт ще ми смъди
ще хвърля кал в очите, зной във мислите
и всичката поезия ще кара да върви
да търси своя ред във други хора и съдби

но аз ще те опазя и ще бъдеш с мен, нали?

не мога да пиша.
не знам защо, но е ужасно и се чувствам като... окована от собствените си думи.
те са там, но не мога да ги изкажа.
не мога да пиша.
не знам какво ще правя.

разни думички в 2 през нощта

аз май съм твърде истинска за бисери в косите,
въздишки на здрачаване и ягодови залези -
изглежда превишила съм лъжичките с мечтите -
тъй както захар вдига диабетните анализи

налягането скоква, ала в мене - нито жичка,
кръвта кипи, бушува, но все още - нито звук.
от дланите ми полетява бърза пъстра птичка -
единственият признак, че в душата си съм тук

не мога да приема тази пищност по-нататък
не мога да обличам свойто тяло във лъжи
изглеждам твърде истинска да мина аз оттатък
но вече знам защо това не трябва да тежи.