ти! в тебе незатихващия дъжд
тупти като отронена присъда
пробива малки дупчици у мен;
завъжда страх.
от който ще те пъдя.

"не знам дали ще стане по-добре",
и сенките на стражи по тавана
заместват тъмносиньото небе,
мечтая си за теб като забрана;
след нея дълго ще крещя за милост,
но някак е различно щом я няма.

и не мога да го завърша.

главата ми
главата ми е пълна с
въртележки и спирали и
бурни аплодисменти и леки препъвания
по гладкия под

след теб
след теб останах с
три стихотворения и
капачки със надписи в джоба
не чувствам
остави ме да не чувствам нищо
остави ме да те оставя.

няма свобода
зад слепите хора
забитите ножове в стените
модерните разпятия
алкохолно-реалистични
няма истина
позволени са само гледните точки
живеем на една равнина
и сме еднакво невиждащи
правим дуели на общо основание
не откривам свобода
няма свобода
.

нямам разбито сърце и не съм в депресия
защото двете горни състояния ме докарват до страхотна производителност
а сега не усещам нищо освен яд и объркване
наранено е нещо много по-важно от чувствата и това е достойнството ми
за което си върнах по своя си индиректен и умерено-интелигентен начин
но както и да е, това не променя нещата
чадър ми трябва и нещо против калта по дънките

по-скоро съм като огън, залят с вода
ще ми трябва време да изсъхна и чак тогава ще загоря наново
ама не съм се предала, де
и преди ми се е случвало.
ако зимата е злобна, то лятото е красиво
надявам се поне, иначе ме очаква една неприятна година.
и така.