в самотата звучи музикална кутия
ъгълът шепти да си вървя
моят дом е целият в стъкла
счупил си всички прозорци и
после
си тръгнал без даже да кажеш
здравей
в ръцете ми слаби издъхнало цветето
което ми даде
усещам само свойте
наболяли колене
да бъда права -
то не е за мене.
въобще.





мамка й на мъглата.

точно в този момент искам просто да те удрям
да дращя и хапя
да те наранявам
докато в теб не остане нищо
докато не се появят сълзи
докато не усетя, че усещаш


искам да ти причинявам безкрайната болка, която ти дори не разбираш как ми причиняваш
искам да спреш да си малък и глупав
и, мамка му, искам да спра да се вкопчвам и преследвам една идея по този начин

говориш много силно, нямаш думи
не виждам капка логика в това
"не знам какво си науми да чуеш"
ще кажа по-накратко - тишина

не е ли криминално проявление
да чупиш красотата си със вик
и да разбиваш всичките илюзии
за нежна деликатност
като бик
забравил някак в свойто разярение
целта и смисъла.

мълчиш сега, но камъче в ботуша ми
е твойта наранена тишина -
събуването - дълго и мъчително;
да продължа напред си е война.

ще те оставя някой ден.
ще те оставя
недей да бързаш още от сега
но знай, че тази крачка ще направя
защо ни е по двойки самота
убийства в лабиринти от поеми
и вакуум от "отронени слова"


разбий ги тези шибани шаблони.
не мога повече така.