спомням си какво е да си влюбен приглушено, както си спомням вдъхновението.
имам поне няколко идеи за стихотворения, които ме тормозят насън и наяве, но не мога да ги напиша. нямам пространство в собствения си разум. имам идея за разказ, но всичко е замъглено. виждам идеите, но не и детайлите. преди се опитвах да ги напиша, сега съм захвърлила и това. няма смисъл. не върви. имам други неща за мислене - грешка ли направих за догодина? (догодина завършвам колежа и понастоящем ще ставам банкер.) имам ли изобщо друг вариант?
логика за начинаещи - разговори с майка ми:
тя. не искам да ти давам съвет.
аз. няма нужда да се правиш на неутрална, говоря с теб точно защото искам съвет.
тя. можеш да правиш каквото искаш. А или Б.
аз. ако направя Б, няма да мога да направя В.
тя. можеш да правиш каквото искаш, но трябва да направиш В.
и изведнъж всичко е договор, включително семейните ми взаимоотношения.
вкъщи ме влудява. българия ме хвърля в истерия всеки път, когато се върна. нищо не е честно, някои неща са нечестни до безчовечност. но това чувство го няма тук, оголеното до кокал усещане, всичко друго захвърлено. никой не се преструва. никой няма какво да пази. на никого не му се губи време в криене.
а тези, които крият, са заключили в себе си някаква мистика, за която могат да се пишат стихотворения.
тук всеки пази социалноикономическия си статус като някаква самодефиниция - защото няма въображение, което да може да ти помогне да се дефинираш. празнотата е повалящо чувство тук. нищо няма смисъл. чак сега разбирам какво значи да играеш губеща игра, какво означава машината да е настроена срещу теб. как изобщо мога да знам дали вземам инертни решения? преди само 5 години всичко ми се струваше толкова ясно.
