spiders

the first one is
New York from the plane
a giant electric spider with his highways outstretched
like legs
twinkling vectors intersecting in the dark blue nothing
(even from up high
I can tell one of these cars is speeding)

the second one is Prague, lying
in a gentle web of silky white
the veins on the pale arms of an ancient lady
who was caught in the tourist trap;
castles and bridges and baldachin beds; disrespectfully
sentimental lovers perfectly
still
I'm pretty sure Kafka wouldn't have understood
what the fascination is all about

those spiders don't belong to me; I don't belong to them.
the only one of them who moves when I blow in his web
is tall and slender
a black meta spider with four of his legs stepping on the skyscrapers of North America
four somewhere east, locked over the remnants of a broken
regime
a brittle body hanging above the Atlantic

when my nights stretch long, sticky
like a piece of lokum warmed over my
midnight oil
I jump on his back and tell him
look, I know it's hard to hang like this
I don't know where we're going yet but
enjoy this while you can, it's
better
than what follows. one of these days
you are going to have to cross over on one side

and you will be forever
half exiled.

на върха на иглата

преди няколко години - когато бях на 15 - идвах тук и изревавах всичко
и после продължавах деня си
или често, нощта си
с усмивка на уста или красиви мисли в главата си

когато не си на 15 има някои неща, които се блокират по-трудно
светът не се върти около мен или теб
толкова малко, всъщност, зависи от мен и теб
единственото, което искам
е всъщност огромно - искам малкото ми зависене да стане голямо

напоследък кипя
всеки път, когато някой ме нарече меркантилна 
или ми хвърли тоя поглед, "и ти ли си си продала душата на банките 
не стига че избяга за Щатите" 
искам да извадя най-голямата си ръкавица и с нея да им отвъртя по един шамар 
може би творческите ти идеали ще те спасят, когато трябва да те лекуват някъде в западна Европа 
може би хубавото ти въображение ще осигури доброто образование на децата ти един ден
да бъдеш творец е нещо, което трябва да можеш да си позволиш 
а за мен това, което съм избрала, е отговорност 
може би надолу по пътя към безкрая някой ще бъде поет
мисля, че завинаги ще съм бясна на родния си град
на манталитета на дребно
нищо. и това е двигател

днес, по телефона със сестра ми
имам чувството, че всичко се разпада
ха-ха
да, каква година
аз вече свикнах

избягвам рационализациите - последния път, когато рационализирах всичко, беше в четвъртък, когато се разревах в здравните и реших, че е понеже съм пила твърде много кафе
рационализирането е като подреждането
понякога оправяш стаята си и си казваш - брей, колко свободно място имам
а друг път просто прибираш всичките си вещи в чекмеджетата и забравяш, че съществуват, защото няма къде другаде да ги сложиш

не си задавам и много въпроси
светът се крепи на върха на иглата
иглата е дълга и треперлива
виж колко далеч сме стигнали -

пътят назад е дълъг.

уМОРЕна

някъде има един плаж

плаж, който чака да положа бледата си кожа върху искрящите му пясъци
и да изстискам няколко слънчеви лъча върху лишеното си от витамин Д лице
в крайна сметка
какво са
едно изгаряне втора степен и едно почти удавяне


впрочем, ако тази песен ти харесва, може да хвърлиш едно око на "подобни" в ютуб

you better you bet

you better bet your life
or love will cut you
cut you like a knife


признавам се за виновна, сериал ми трябваше, за да преоткрия това съкровище
но пък си имам нова стара любима група

I dreamt about you nearly every night this week/How many secrets can you keep?

...
Cause there's this tune I found that makes me think of you somehow
And I play it on repeat
Until I fall asleep

изтървах им следите за няколко години, но те са тук отново. с пълна пара.

аз пораствам.
около мен, както и около всеки друг, винаги са се случвали сериозни и плашещи неща. разликата между преди и сега е, че сега се чувствам длъжна да поема отговорност, да потърся отговор. не бях виждала родителите и сестра си толкова изплашени, и затова не си позволявам да ме е страх и да бъда песимист - да нямаш вяра е лесно. другото е по-трудно, по-нужно. не ми се е случвало да искам да съм си вкъщи повече - заради семейството си основно, но и заради протестите.

адски, адски ми е трудно да пиша за това. имам доста други неща за казване -
скучно-ежедневни - оценките ми! почти нормални! свърших с китайския и се опитвам някак да вредя испански в списъка с неща, които трябва да науча преди да завърша.

интересно-магични - съдбата ме целуна по челото и ще мога да отида до красивата Прага за няколко дни, на връщане от Америка. или, казано по друг начин, авиокомпаниите направиха цените на билетите до Букурещ толкова непоносимо брутални, че се оказа изгодно да останем в Прага и да потанцуваме върху улиците на Централна Европа. ами така де. ще се ядат гевреци и ще се четат неща на латиница, които би било някакси по-естествено да бъдат на кирилица. мрънкането по този въпрос ще бъде напълно безспирно.

сюрреалистични - на края на срока отидох да се видя с Бидарт, професорът ми по поезия, и той ми каза вълшебните думички, които никога не очаквах, че ще чуя от писател. истински писател. с книги, и книги за книгите му, всички които поглъщам като факир, за да мога да издишам най-преданите обяснения в любов към поезията, на които съм способна.

и сега
съм много объркана
и не знам какво да правя
с живота си.


ммммда.

the retired skydiver and his kite 1.0

not talking is an old tradition and so
instead of writing to you
I have tried to write about you

you
waited 20 years to tell me you love me
and when you did the kite tied to your wrist had already flown away

a young skydiver leading the Bulgarian disillusionist movement
seduced by the masochistic appeal
of "only the talentless require education",

(that guy who failed 9th grade physics because he
hated
the teacher too much.)

a self-taught mechanical engineer.
when you started losing faith in flying
you were already building your first machine.

you carried it in your pocket for days like writers carry around ideas in their minds
and it made you so heavy that it divided your landing time
in half. your parachute barely opened.

month by month, your pockets filled up with
clockwork mechanisms.
the pilots complained -

the planes got too heavy with
you on board
so they forced you to stay on the ground.

it was then that i showed up, head full of clouds and curls
and you tied my light-green ribbon to your wrist
to keep me close to you

to keep you close to open skies.
in your factory, where the machines rested
we played hide and seek

and you prayed to never lose me out of sight
but never said a word.

and then there was the storm.

My Foreign Eyes

Here I have never felt either the tenderness 

of the mother-tongue or the support 

of any tradition other than civil 

war, just where for me the past begins.

- Joan Margarit

Through the windows of the cafe
I am dissecting the industrial landscape of my city -
there are cranes in the river, probably
waiting for a command to build something
which will never be used.
Like this mall, left almost empty. No one is renting.
My home is deteriorating into
skeletons of unfinished buildings, their teeth becoming
sharper each night.

The neurotic waitress stirring my tea
is mixing
chamomile honey home
exile,
and when she goes back to
telling the people on the other table that they need to learn some patience
I almost can't bear to sit in this cafe anymore, and yet
I stay and think about my foreign eyes on all this
and how harsh my judgement has become.

My first sip of my tea finds me
back in the old playground from my childhood
where we used to play a game called
cops and robbers until the street lights came on,
where chamomile used to grow and we would take it
and rub it in our hands until we started to feel that the smell
has been stamped onto our skin.

I remember you and how you hated the taste, but
once in a while you would entertain the idea of being open-minded
and have a cup with me.
In our last summer together, the one before I left
you walked me home every morning.
It took exactly twenty-three minutes
to get from your place to mine
and each time we passed by the unfinished constructions.
"You know people live at the sight now, right?" you would ask me.
Your hand locked with mine, stiff like a mumbled "goodbye".
I would just squeeze your hand until I heard your knuckles crack.