като човек в пълното си право.

притварям очи и вдишвам парфюма от китките си
толкова често забравям коя съм
къде съм се озовала отново
между бетон и улични лампи и
тихо потракване на мисли върху клавишите
думите се плъзват по хартията

миг по миг

оставям ресниците си да се открехнат
в мъгливия момент
момчето срещу мен изчезва
и отново
имам фокуса си срещу себе си като вписани окръжности

никога не съм ти дължала нищо, и все пак
дни наред стремежът ми
беше конкретен и внедрен в твоето съществуване
да целуна всяка пукнатина по студените ти устни
да отида там, където ме отнесат вълните на
стремглавите ти неврони
да се впиша в света ти като добър камуфлаж,
смутено надявайки се да ме объркаш с потребност

ужасно ли е да призная, че без теб пропит в секундите ми
всичко е същото?