оглушителна електронна музика
никаква поезия
не се колебая за избора си на място, а за избора си на начин
за количеството време, което прекарвам в гледане,
спрямо това, което прекарвам в мислене
за това, което искам и как стискам устни
всеки път, когато ме попиташ нещо лично и
нищичко не питам в замяна
играя тихо и
не знам дали се чувствам неудобно, понеже не знам как ме възприемаш или още по-лошо, понеже знам как аз възприемам теб
колко наобратно са половите стереотипи в тази ситуация - във всяка моя ситуация - и как аз би трябвало да съм поне малко засрамена, но.
оправданието не може да се измери в блудкави алкохолни драми като тези, които са ме заобиколили в стена от захарен памук
съвсем наясно съм:
дори когато се самозалъгвам, че имаш някакво значение,
в ума си мисля как трябва да татуирам нещо до кокалчето на левия си крак, което да ми напомня, че на 19 години все пак е имало момент, в който не съм се страхувала да чувствам
а сега отново бягам, за втори път след година и няколко месеца и не искам да спра, защото всеки път щом докоснеш ръката ми ме удря електричеството на "искам да изчезна от тук", а не на "искам да те разкъсам"
толкова забавно е, че до съвсем скоро не знаех как се казваш
виждам как ме гледаш и няма смисъл да повтаряш колко съм красива
може би по всички правила докато впиваш зъбите си във врата ми трябва да ме побият тръпки, но зениците ми не трепват дори за секунда
и докато се чудиш защо, аз продължавам да си мисля за безусловното си отегчение от хората в тази зала и скованите им тела, и скованите им думи и скованите им умове, и
се увивам в огромния си есенен шал,
и си тръгвам сама.
