Кретен наистина страшно много я обичаше. Наистина, до петите. Обичаше палавите кичурчета коса, малките кокетни фибички, с които ги прибираше, обичаше герданите й, хипарските знаци по тях, неясни признаци на анархизъм. Обичаше дрехите й, превръщащи дните му в шантава клоунада още от първите секунди, в които я видеше в коридора. Аурата й беше естественият причинител на глобалното затопляне, жарка, но не и тегава. Тъгата й моментално ставаше всеобща тъга, макар и разочарованията й да бяха доста трудни за обяснение: умът й наподобяваше лабиринт, в който би загубил пътя си всеки, забравил да се подсигури с нишка. И Кретен обичаше всичките тези работи, колекцията пъстър наелектризиран хаос около личността й.
Но не можеше да си го обясни, още по-малко - да го приеме. Всъщност той беше само половин човек, въпреки че имаше два крака, две ръце, две очи. Кретен умееше само да преживява. Той не знаеше да анализира или, ако има смисъл да уточняваме, малко се страхуваше да го прави. Родителите му старателно бяха избягвали сериозните разговори с него и това до известна степен го бе спасило от ужаса на потъването в размисли. Кретен беше зает с други работи – да изследва абсолютното нищо да речем. Понякога бездействието му се струваше отегчително и той се втурваше във вършене на невероятни глупости, но внимаваше това да не се случва твърде често и глупостите да не са подозрително невероятни. Демонстрацията на въображение можеше да се сметне за проява на лош вкус, а Кретен много уважаваше етикецията.
С нея обаче всичко беше друго, тя докосваше в Кретен оная струна, която го откъсваше от нищото му. Тя го учеше на движение. Викаше го при себе си със своите парфюмирани шалове, омагьосваше го с озадачаващата приветлива незаинтересованост, която излъчваше докато общуваха. А всъщност го беше харесала, защото й се струваше счупен. Това действаше като магнит за младите момичета - в тебе да има нещо сбъркано. Да демонстрираш непукизъм, да имаш разведени родители, да страдаш по някого тайно – важното беше да има предизвикателство. Та за нея той беше счупен. Но тъкмо достатъчно поправим. Противно на очакванията обаче, Кретен се прояви като силен характер и не претърпя развитие.
В летните вечери се качваха на покрива в центъра на града и с бутилка бира обсъждаха хората, надсмиваха се над невежеството им. Бяха богове, залутани в играта си с мъничките си поданици. Тя лееше своите мисли в безкрайни коловози думи, криволичещи, изопващи се. Мислите й рисуваха пред момчето и отваряха простор, за който той рядко смееше да подозира. Ала тъкмо щом това вдъхновеше Кретен и го пресегнеше през страха му за една интересна фраза, нещо го спираше, сепваше, сякаш част от механизма отказваше да се задвижи. Смутен, младежът изсумтяваше със съгласие в нейния тон, приключвайки темата наум. Гледаше ръцете й докато подрежда косата си, но така и не се престраши да ги докосне. Беше запомнил всяка особеност на очите й, как ги присвива докато се смее, пръските жълто в кафявите ириси, но никога не съумя да формулира това в изречение.
Накрая просто не издържа и си тръгна. Затова и името му. Кретен за нея, защото не успя да се надмогне. За другите - Андрей. Това е.
