19 април 2009

събирам тези стихове
и всичко бавно правя на парчета
аз нямам вече лирика

загубила съм стъпката

в куплета
и нямам самодиви
да вплитат във косите
златни нишки
във този град, по черния асфалт
остават само скоби, двуеточия

и мишки.

аз нямам вече вяра, само
проста аритметика.

бургас беше странен

пълен с изживявания на границата между еуфоричното и неловкото

разгневени бабички

разгневени лелички

равнодушни чичковци

и общо взето тълпи ядосани хора

макар и не само (:

череши, които от нямане на друга работа ми падаха върху главата

и имаше море, което породи у мен написването на едно безкрайно тъпо стихотворение, което (да се надяваме) никога няма да се появи тук

това е в 10 реда (ако не броим този)

ps: пуснаха everybody hurts в автобуса и това малко ме довърши

i can go. with the flow.

She said I'll throw myself away
They're just photos after all
I can't make you hang around
I can't wash you off my skin
Outside the frame, is what we're leaving out
You won't remember anyway

разхвърляни по пода сега са

всички снимки и признаци, които

оповестяват теб

стоя над тях, изправена

класически

с клечка кибрит във ръката

зачудена или разколебана

заудряна от спомени

въпросът е там,

че ако теб те няма

страхувам се

да не изчезне парченце от мен и

всички демони, студени завивки

безчувствените стъклени очи

гледащи ме от лицето на хартията

значат повече, отколкото искам

всяка една пръска кал

изцапала дънките ми в дъжда

начинът, по който

все още усещам ръката ти в моята

събирам всичко и го хвърлям в шкафа;

явно не е дошло времето да се отърва от теб.

и самолет ме разделя от мен, но.

10 часа е и нашите вече са в леглата си

отварям прозореца

въздухът е влажен, улицата е студена, а това не е стихотворение

протягам ръце

и си мисля за Невъзможната и за това как преди две години, почти три

се чувствах, сякаш това е Моята улица

сто хиляди пъти по-свободна, отколкото съм сега

можех да стоя до късно и да обърквам режима си и да бъда ужасно, ужасно тъжна

защото никой не очакваше от мен нещо голямо и важно

имах право да забавя живота си и да Преживея Нещо

косата ми беше объркана безредица

мислите ми, очите ми, разбиранията ми, писането ми, всичко

не се подчиняваше на закони и представи и нечии идеи за това какво е добре и какво - никак и you - out!

и или съм рафинирана, или лишена от вкусовите си качества

но и в двата случая сметката ми излиза накриво

искам да съм Питър Пан

а детството ми изтича през пръстите и не мога да го запазя

сънувам кошмар след кошмар

Everybody Hurts на R.E.M. ме преследва по улиците от вече повече от година и половина и няма намерение да спре

и май ще ставам голяма, ща - не ща.

Mr Nobody

не знам дали е заради Джаред Лето, по когото ще си падам докато не стане грозен и стар, или заради предполагаемия хубав филм, заради прекрасната музика, но този трейлър абсолютно ми бърка в душицата (като изключим глуповатото "не-сме-чели-Фицджерал-но-сме-гледали-филма"-начало)

пък може и да е заради Нощна Стража на Пратчет, която е по почти същата тема (доколкото разбирам от първите 100 страници)

изборът, решенията, всички случки и предполагаемите други вселени

ако знаех, че по въпроса може да се напише нещо забавно, щях да съм си я купила отдавна

както и да е

приятно гледане

и плюс това.

тя се усмихва и казва "so your teachers will be dependent on you, they don't speak english, that seems a little funny to me, I don't know why"

i know why, но си замълчавам, защото наистина ми се ходи, а тя е мила и не искам да се заяждам

после казва, че ще ни пратят визите след няколко дни и аз си мисля как искам да ти разкажа това, но не мога, защото.

не искаш да се видим, защото трябва да преговаряш, защото.

и спирам да мисля за това, и мисля за.

прекарах един цял ден в разговори за проекти и бъдеще и амбиции и образование, цял ден с твърде малко осамотение, затова сега се потапям напълно, или поне доколкото мога

музиката на ани дифранко е като камъче, което си намерил до реката, едновременно несъвършено и красиво в несъвършенството си

текстовете й са човешки, близки, истински, понякога арогантни, феминистични, красиви. гласът й е мек и приятен, естествен, напомня ми на тори и на поли харви едновременно, защото половината й песни са повече издишани, отколкото изпяти. всъщност е съвсем естественото допълнение на триото бьорк - тори - поли. малко по-встрани от тях с музиката си, но също толкова особена и интересна.

And I'm beyond your peripheral vision
So you might want to turn your head
Cuz someday you might find you're starving
And eating all of the words you said

тя не звучи разтревожена. тя може да бъде ядосана, влюбена, горда, но винаги е някак уравновесена и уверена едновременно с това.

You'll stop me, won't you
If you've heard this one before
The one where I surprise you
By showing up at your front door
Saying let's not ask what's next,
Or how, or why
I am leaving in the morning
So let's not be shy

the smiths?

и си мисля как бих ти казала всичко това, но.

Значи искаш да бъдеш писател?

[...]
ако не излиза от
душата ти като ракета
ако да мълчиш не
би те докарало до лудост
самоубийство или убийство,
не го прави.
ако слънцето в теб
не изгаря стомаха ти,
не го прави.

когато наистина дойде времето
и ако си бил избран,
то ще го направи
само и ще продължи да го прави
докато умреш или то умре в теб.

няма друг начин.

и никога не е имало.

Буковски




За пореден път търся думите. Или думите ме търсят, може би. Знам, че искам да кажа нещо, знам и темата. Не знам как да го формулирам и какво конкретно да бъде то. Те си играят с мен, появяват се в ума ми като идея и после отлитат. Но в крайна сметка зрънцето винаги си е в мен. Затова и пиша сега.

Петя ми липсва.
Не, ще започна от това.
Аз вярвам в хората. Вярвам в доброто. Вярвам в силата на идеализма си.
Петя... Петя я няма.
Мога да я опиша като човек, но ще преувелича.
Просто всичко връхлетя върху нас като твърде силен удар. Така, че не можем да го приемем. От моя гледна точка погребението, на което присъствах, не се е състояло. Спомням си го съвсем ясно. Но не мога да го асимилирам. Не е по силите ми да приема, че нищо не може да се промени. Не искам да повярвам, че съм напълно безсилна пред смъртта.
Единственото, което усещам сега, е липсата й. Усещам, че я няма и повече няма да мога да я прегръщам или да й правя физиономии или да й се подигравам или да й викам "Моля те, късно е, говори малко по-тихо". Но дори и да го пиша, не съм сигурна, че си давам сметка. И не мога да съм позитивна, градивна и мъдра, защото в действителност съм млада, незряла, не съм готова. Но силата ми ме спира и не позволява да се предам.
Знам, че повече няма да мога да видя лицето й и това ме изгаря отвътре, кара ме да се въртя в съня си, праща ми кошмари. Някой, който се беше превърнал в част от живота ми, го напусна изведнъж. И това не е честно. Дори тя да е сгрешила, не е честно. Защото младите, красивите, можещите, защото хората, които обичаме, не трябва да си отиват. Няма логика, закономерност, нищо. Дори не говоря за справедливост, понеже отдавна стана ясно.

И ще се боря за този глупав, за този маловажен, за този опорочен концерт до кръв. Не ми пука какво ще струва, не ми пука за пот и клюки и ядове. Чувствам, че е важно, затова ще го направя.