пак недовършено

сив часовник се спуска към ръба на вселената ми -

устремен е във своето шумно тиктакане.

силни пръсти докосват с върха си лицето ми,

уморени от хиляди обещания чакане.

всичко спря. закъснял си. изглежда безсмислено

е било да ме дебнеш сред огън - отлагане.

хайде, тръгвай. излизай. ще бъде описано

в документа на нашето чувство-невлагане.

*

свърши най-страхотната и отвратителна година в живота ми

никакви равносметки няма да си правя, поне не тук

най-малкото защото главата ми още е тотална въртележка

най-многото защото няма никакъв смисъл и не ви интересува

и докато на балкона с чаша шампанско в ръка, загледана във фойерверките

прехвърлях месеците на годината в главата си

си дадох сметка колко много неща са ми се случили - гадни и невероятни

живот с пълна газ

май нещо такова му викаха

за първи път в 12 нищо не си пожелах

може би просто забравих

тази година имам един-единствен resolution

общо взето е същият като миналогодишния

и предполагам, че ще важи и догодина.

resolution just as impossible as letting go

Този път сънят е

с един октопод в ъгъла

лилав голям

хлъзгав

който бавно увива пипалата си

около глезените ми

но само това

после стои и чака

Сънят е с теб в ръцете ми

с големите ти очи пълни с корабни мачти и

(разбира се) невъзможности

и ме научаваш да живея в секундата

в онази секунда

там аз съм само с теб и мачтите ти

разказвам ти колко обичам суши и как

намирам бъдеще за откопода

в чиния и между две клечки

няма "вече" и няма "както винаги"

ново и малко необичайно е

и съм на едно дръпване

помръдване от нервен тик

или просто сепване в спокойствието ми

едно стягане на пипалата

за да изляза от този сюжет

и да се окажа отново на началната линия

без мачти октоподи и суши

стегнала чаршафите около глезена си

преди да се събудя.

дотук

тези неща в главата ми

всичките идеи пълни с експлозивни химични съединения

и фойерверки в резултат

те са измислица

ти си измислица

жалката ми концепция за теб като нещо повече от това което всъщност си

много повече

шарада

цирк

и вече е все едно

"кой път е по-кратък"

напълно еднакви са

няма по-кратък път

напиши ми стихотворение

надмини себе си

ще стигнем до същото място

научи акордите на любимата ми песен или

разбери музиката ми

всичко е заобиколност

но няма по-кратък път

и вече ми е все едно.

and if cupid's got a gun, he's shootin

изритвам по пищяла прекрасните идеи

за бъдеще и перспектива

в изопнатото на жилите ми

се е скрила-прокраднала

тръпчивата наслада

на колко е нередно всичко това

и няма даже намек за срам, нищичко

защо ми е изобщо да го пиша

между две прекрасни идеи на теория

застанали от ляво и от дясно

съвършено невъзможни едновременно

избирам да си тръгна

малко след като се оплета

почти бунтарски, но съвсем очаквано

съжалявам, никога не ме е бивало по геометрия

не ми трябва повече математика

нищо сложно

нали от това избягах

късно ли е?

кога ставам прекалено искрена?

коя е точката, в която

малкото ми думи са по-големи от редовете ти?

много хубаво:

damien rice - accidental babies

пресичане на линии

надмогване или загуба на принципите?

трудно ми е да реша

изключително странна петък вечер.

festivity

блаженство

пак имам текстове вместо мисли и е глупаво и детинско и отвратително и щастливо.

цял ден подскачам, падам и се смея весело-истерично

смехът ми е забързана jingle bells изпята от пияни джуджета

и като имаш организираност, и какво.

на мен пък ми е топло и зад мен е одеалото и всички останали неща също са зад мен или около мен и е разхвърляно като в кочина, но е прекрасно!

днес всичко е такова, прекрасно

и ме вкарва в това настроение, в което не искам да знам какво ще ми се случи в следващите дни и седмици, стига само да ми се случи нещо

а знам, че ще

подозирам, че ще е уникално и различно

ставам голяма, минава още една година

не че имам рожден ден, но просто така се чувствам, на прага

вече свикнала, това ми се вижда някак добре

чувствам се като сестра си отстрани

толкова много ми се танцува, че нямам претенции за нищо

освен за хората, де

но не твърде много

за миг забравям за всичките куфари, които вече съм подредила наум и тежат

няма да отиват нито на роклята, нито на обувките

нито на дългата панделка

празничност.

този път и отвътре.

празен кадър

събужда ме разпукването на утрото

като крехка яйчена черупка

за да отвори място за нещо по-наситено

изскачам от къщи

в стерилната красота на първия сняг

сънувала съм всичките сцени на колебанието:

на едната не искам да изляза

на друга дори не викат името ми

присмех и аплодисменти

съвсем двусмислени

сънувала съм те пред мен

грейнал

почти нарисуван

обгръщаш ме със стоте си погледа

после се появява момиче

за което открехваш обятията си

и докато ме задминава

тя ме удря с тока на красивата си обувка

толкова дълги са краката й

толкова незабележима съм аз

когато се връщам градът вече е започнал съня си

и ето ме в края на още един ден-бездействие

разходка по празните кадри

ретроспекция на статичното и неслучващото се.

котките

търся се в разширените ти зеници
осветени единствено от проблясъците на нощта
тялом - духом съм в средата на нищото
някъде до мен си ти
няма значение колко близо
без определености
без дори пунктирани линии правилно и неправилно

по стъклото се почуква и мигът ще прерухне в друг, съвсем различен миг
опитвам с всички сили да фотографирам тази необичайна композиция
знам в коя точка сме
отвъд нея сякаш не сме се случили
и космосът ни е само кибритена кутия
котките забиват писъците си в гърбовете ни
раздират ни на малки парченца морал
не можеш да ме съшиеш и да стана същата
нямам копче за връщане
аз спрямо теб и ти спрямо мен
е вече само остатъци на някога билото.