Phantasmagoria

i'm about to drive in the ocean

2012-02-09T05:13:00.000+02:00

2012-01-22T01:52:00.000+02:00

очите нека останат пълни с приказки
призрачни сградите под тънка сивкава мъгла и
бароковото усещане, а колко е било хубаво съвсем неотдавна
и колко ще бъде хубаво съвсем скоро.

вкъщи е вече толкова много места.
до скоро.

като човек в пълното си право.

2011-12-15T07:46:00.000+02:00

притварям очи и вдишвам парфюма от китките си
толкова често забравям коя съм
къде съм се озовала отново
между бетон и улични лампи и
тихо потракване на мисли върху клавишите
думите се плъзват по хартията

миг по миг

оставям ресниците си да се открехнат
в мъгливия момент
момчето срещу мен изчезва
и отново
имам фокуса си срещу себе си като вписани окръжности

никога не съм ти дължала нищо, и все пак
дни наред стремежът ми
беше конкретен и внедрен в твоето съществуване
да целуна всяка пукнатина по студените ти устни
да отида там, където ме отнесат вълните на
стремглавите ти неврони
да се впиша в света ти като добър камуфлаж,
смутено надявайки се да ме объркаш с потребност

ужасно ли е да призная, че без теб пропит в секундите ми
всичко е същото?

2011-12-09T20:17:00.001+02:00

For Jane

225 days under grass
and you know more than I.
they have long taken your blood,
you are a dry stick in a basket.
is this how it works?
in this room
the hours of love
still make shadows

when you left
you took almost
everything.
I kneel in the nights
before tigers
that will not let me be.

what you were
will not happen again.
the tigers have found me
and I do not care.

Charles Bukowski

от дни препрочитам това. не мога да напиша добър коментар. понякога така трябва да бъде, дори когато не е смърт, а само нужно сбогуване. what you were will not happen again, и това е единственото обещание, под което мога да се подпиша без чувство за вина.

съвсем честно

2011-11-02T23:25:00.000+02:00

оглушителна електронна музика
никаква поезия

не се колебая за избора си на място, а за избора си на начин
за количеството време, което прекарвам в гледане,
спрямо това, което прекарвам в мислене
за това, което искам и как стискам устни
всеки път, когато ме попиташ нещо лично и
нищичко не питам в замяна
играя тихо и

не знам дали се чувствам неудобно, понеже не знам как ме възприемаш или още по-лошо, понеже знам как аз възприемам теб
колко наобратно са половите стереотипи в тази ситуация - във всяка моя ситуация - и как аз би трябвало да съм поне малко засрамена, но.
оправданието не може да се измери в блудкави алкохолни драми като тези, които са ме заобиколили в стена от захарен памук
съвсем наясно съм:
дори когато се самозалъгвам, че имаш някакво значение,
в ума си мисля как трябва да татуирам нещо до кокалчето на левия си крак, което да ми напомня, че на 19 години все пак е имало момент, в който не съм се страхувала да чувствам
а сега отново бягам, за втори път след година и няколко месеца и не искам да спра, защото всеки път щом докоснеш ръката ми ме удря електричеството на "искам да изчезна от тук", а не на "искам да те разкъсам"
толкова забавно е, че до съвсем скоро не знаех как се казваш
виждам как ме гледаш и няма смисъл да повтаряш колко съм красива
може би по всички правила докато впиваш зъбите си във врата ми трябва да ме побият тръпки, но зениците ми не трепват дори за секунда
и докато се чудиш защо, аз продължавам да си мисля за безусловното си отегчение от хората в тази зала и скованите им тела, и скованите им думи и скованите им умове, и

се увивам в огромния си есенен шал,
и си тръгвам сама.

Това се случва с мен в последния месец.

2011-09-27T07:49:00.001+03:00

Има моменти, в които знам единствено последното изречение от целия текст.
Чудех се на кого трябва да кажа за всичките думи, зашити за ревера на палтото ми - новото ми, тъмносиньо палто, красиво като света, отворено като камбанка. За камъчетата в устата ми, които не мога да изплюя. Нямам такъв познат, нямам толкова близък приятел, толкова произволен непознат. Говоря толкова много и не казвам твърде. Не ми се учи, живее ми се, общува, танцува, обменя ми се. Дните ми имат вкуса на последна възможност за лудост.
Имам нужда да бъда сама. Да вървя сама с огромната усмивка на лицето си. Да грея в Academic Quad. Да слушам глупава безсмислена музика. Да чувам симфонии. Да се оглеждам в очите на хора, чиито имена не успявам да чуя. Да тичам към музеи и автобуси. Да нямам връзка с България дни наред и това да ми се струва съвсем нормално, защото живея в паралелен свят. Да се разхождам из Кеймбридж и Бостън и подпийнали ирландци да ме карат да пея химна им. Да гледам как Иги си купува шапка. Да пропускам носталгичния елемент. Да не бъда тъжна, защото не си спомням какво е да бъдеш тъжен.
Чиято и да е ръка би била твърде тежка в моменти като тези, дори ръката на майка ми. Затова не говоря с никого от къщи. Живея в романтична комедия, в социална мрежа, в Хари Потър (кафенето в центъра по науките се казва The Leaky Beaker... get it?). Разхождам се между старо дърво и стомана. Пия кафе.
Пия толкова много кафе.
Чета Кафка и Фокнър за класа си по писане. Решавам интеграли. Отегчавам се до смърт от самата себе си, а после пълня дори бялото на очите си с цветове. Уча йероглифи. Занимавам се с йога. Танцувам, танцувам, танцувам. Ходя на купони на яхти с бостънския интелектуален елит и се впечатлявам повече от гледката на връщане, когато минаваме покрай малките лодки, отколкото от хората, от които съм заобиколена. Нямам нужда да бъда интелектуалка точно сега. Сега е моментът да бъда глупава. Неосъдимо е.
Имам толкова много да кажа, но не мога да бъда достатъчно многословна. Нищо не може да се сравни с мъглата, процеждаща се между фенерите по пътя ми на връщане от библиотеката след затварящата смяна. Нито с мъката, която изпитвам всяка сутрин, независимо колко часа е. С безсилието в първите моменти след като осъзнах, че този клас по математика е твърде труден за мен. С пеперудите, които летят в корема ми и объркват режима ми на хранене. С това да вървиш по улиците и да усещаш, че принадлежиш, че това е твоето място, и че твоето място те е избрало. Новото ми вкъщи са дрехите на гърба ми.
Господи, колко е красиво. Колко красив е животът ми тази година. Колко прекрасни са хората около мен, и как усмихнати са лицата им.
Та... това се случва с мен в последния месец.

Понякога просто трябва да си тръгнеш и да си представиш, че никога не е било.

2011

2011-08-08T19:53:00.001+03:00

колко е красиво всичко
и да си млад докато под пръстите ти то се изплъзва
може би е в крайна сметка задължително и нормално

като това за първи път от месеци
да сложа слушалките си и да потъна в
старите песни, които дни наред са рисували света ми

и да си спомня колко е красиво
да се разхождаш, глух
по улиците на мъничкия град, в който са останали няколко дъха живот и скелети на недостроени сгради
с вестибюларен апарат разбъркан от толкова много летене

какво беше
love is a hound from hell
от много отдавна буковски не е с голямо Б
остана само Неруда, да пише за звездите всеки път по нов начин
да ме учи на испански
we are all trapped by a singular faith, don't take away your laughter,...
и някакви такива
а може да е всъщност толкова

красиво.

единствената ми ретроспекция

2011-06-30T08:12:00.001+03:00

всичко се подрежда.
ето, например placebo спряха да пеят за кокаин. аз спрях да гледам потискащи европейски филми, да чета потискащи книги, да слушам потискаща музика. през една сериозна част от годината спрях да слушам музика изобщо.
оказа се че това, което ме държи жива, не са ноти и хубави приказки. моят огън ме пази. българските ми кръв, самочувствие и самосъзнание. нестинарството. любопитството ми към живота.

всичко се подрежда.
ето, например куфарът ми, например посоката ми на път и мислене.

вчера спечелих наградата по религия. аз - агностикът, който се свиваше отвътре при всяко споменаване на греховността на аборта. аз, индивидуалистът, егоистът, всичко-но-не-и-алтруистът. олицетворението на нормите, които имат много общо с модерния свят, но нищо с християнството. ако има нещо религиозно в мен, то е последователността ми - в тази изминала година единствено.

тръгвам си след по-малко от 48 часа, дрехите ми са разхвърляни навсякъде по пода. не съм видяла и осмина от Торонто. видях, обаче, страшно много от себе си. научих, че в да си скъсаш задника от работа не остава незабелязано. разбрах, че не трябва да се извинявам за това, което съм или правя или казвам, особено ако знам как да го аргументирам. тия неща, които майка ми ми повтаря откак съм тръгнала на училище, но осъзнавам чак сега, когато го завърших.

преди 10 месеца прекрачих охраната на летището в Букурещ и помахах на родителите си, правейки сетни опити да не се разрева пред тях. проблемът не беше в пътуването, а в липсата на обратен път, в силните аргументи "за" объркването на всичко, в скалъпения ми в последната минута план за висшето ми образование. мислех си "добре, сега ще те видим колко струваш". истината е, че колко струваш не определят университетът, в който учиш, средния ти успех в проценти и производни. и хубавата ти поезия не те определя, нито лошата. определяш се ти самия, с начина, по който се държиш с хората около себе си. поне така ми се струва в момента.

преди година едно момче ми каза, че ще остане с мен докато не спра да го обичам. всички си мислеха, че сме някакви изтрещели въздухари, а ние се борехме срещу обстоятелствата и успяхме да преборим поне едно от тях - разстоянието. той ме изпрати към таксито, когато тръгвах и ще бъде първият човек, когото ще срещна, когато се върна. i remember when we were gambling to win, everybody else said "better luck next time".

преди 5 години официално навлязох в тийн годините си на объркване и проби-грешки-грешки с един концерт на placebo. бях толкова полудяла по Музиката, че не можех да дишам от крещене. две години по-късно, със сълзи на очи и онемяла преоткрих plasticine - "don't forget to be the way you are, the way you are". нямам песен за този момент.

само вяра.

преди няколко месеца това беше сарказъм.

всичко се подрежда.
този път нямам причина за реване на път към самолета.

2011-06-14T04:22:00.000+03:00

ще ме сладоледени камиони
идиотски фрази ще ме
схванатият ми гръб
стиснатата ми челюст ще те
разтягат се
дърветата като сладкиши забити в пръстта
хората
като циреи
латерни
какво е размисъл
втрещени с очи впити в
сладоледени камиони ще са
блещукащи реклами
светофари
конвейри от скапани платове
за малко и аз да се

просълзени са улиците ще се
сбогуваме.

19

2011-06-04T16:34:00.001+03:00

поне за мъничко

изтрий от острите ми

класически черти

перспективата

разшири зениците

разбъркай ирисите

и вдишай в мен сегашния момент

който загубих

не мога да те изгоня

бях арогантна и ти се научи да уважаваш новата гледна точка

крещях с часове и ти изчака да се уморя, за да излекуваш гърлото ми

да съшиеш наново гласните ми струни, за да мога да пея

мълчах

по летищата загубих всичкото си търпение

а нежността се изтъркули през устните така отдавна,

че вече не помня дали някога съм я имала

нямам извинения

само един наострен гръбначен стълб и едни ръце, протегнати в очакване

не искам да те изгоня

остани.

2011-05-11T09:10:00.000+03:00

и ето го пак,

"няма ли да си легнеш най-сетне
няма ли да погребеш в гръдния си кош тези
сто тридесет и четири
тези хиляди частици спомени
които са бродили чужди коридори и са драли
чужди стени
които са разкъсали струните
нишките на разсъдъка на някой друг и са прогорили дупчица
по върха на езика му
от някакво
треперливо нетърпение
докато не се сдържи и реши да ги хвърли по теб
заедно с парченцата горящ тютюн

почти разгаданите ребуси на ума на този отсреща ти

не се ли умори вече от всичкото това дърпане на думи

няма ли да си легнеш най-сетне, няма ли да
си вървиш."

жирафите

2011-05-01T06:41:00.001+03:00

седемнадесет сребърни пръстена на масата.
преди бяха
по два на пръст.
дори по три
понякога.
толкова много клетви, погребани под
стъпките на
бягащия човек.
толкова много думи,
разтворени
в безкрая на това да си свободен.
вече даже не си крещят.
лампите им искрят през мрака на предградията.
чуват се само стоманените движения
на ножовете на готвача.
толкова много храна
но не може да излекува
анорексията на чувствата.
и все пак
да си тръгнеш
и дума не става.

а някъде там, само на
километри извън града
жирафите заспиват с увити вратове,
светулките се сгушват и
изгасят светлинките си.

значи все пак някои
все още го могат.

rush

2011-04-25T09:28:00.000+03:00

виж го с потните
кокаинови
разтреперани ръце
развяти във въздуха
криле
същински ангел
и всичко му е простено

чуй гласа дрезгаво истински
цели дробове
изпълнени
от това колко
те искам
издишано над тълпата
попило право в кожата

интимно някак е но
извинявай

няма цензура.

тигърът

2011-04-25T08:08:00.005+03:00

изумрудените очи на тигъра ли
блестят през мъглата?
той чака.

октомврийските дни се изнизват почти.
не помръдва за миг
от земята.

казваш ми, че си ти. докажи, не лъжи.
пребори се с духа
пред вратата.

2011-04-08T00:55:00.000+03:00

светът бил най-красив
с очи, пълни с небе
сърце, надишано с простори
и дробове, обгорени
от летни пожари

да изпиташ света било като да
се пожертваш в ритуал на древните ацтеки
да даваш и рушиш в себе си,
докато от теб не остане само
празно пространство
което да напълниш с живот

моят свят,
той е прост.
той е светли частици разляти през щорите.
вдъхновявам си всяко парченце живот
обрисувам - измислям го
следвам завоите
не живея в припряно повторен въпрос.
проблестелите мигове
тичат пред мен
ала аз вече знам,
няма смисъл от гонене.

2011-04-04T04:36:00.001+03:00

orANGELove + esthetic education
мелодията ми е напълно подкожно точно в момента
транзитно ми е

о, и
wellesley college ще е най-вероятно

it's getting dark, too dark to see

2011-03-26T05:35:00.000+02:00

мога да го гледам още сто хиляди пъти

полудявам

2011-03-23T04:07:00.000+02:00

2011-03-19T03:40:00.001+02:00

please please please
let me
let me get what i want...

2011-03-16T08:16:00.002+02:00

лъжите са най-великолепния начин да покажеш на някого, че държиш на него. явно.

5 метра коридор

2011-03-14T07:06:00.000+02:00

5 metra koridor from CineMafia on Vimeo.

хубаво

one line to keep us safe

2011-03-13T18:19:00.001+02:00

PJ Harvey - One Line

опознаването на Поли Харви започна преди около 4 години с песен за небостъргачи, хеликоптери, Ню Йорк, и едно тихо едвам издишано желание от моя страна, което взе, че се сбъдна
а тя е изпълнена с остри ръбове, в които са скрити песни по целия диапазон на емоциите
а пеенето й подскача между шептене и крещене, като една по-мелодична Карън О., но пак толкова експресивна
обичам, обичам, обичам когато талантът е толкова пищен
и може да се различи от километри
както водопадът се чува още докато го наблюдаваш
и заради това съм толкова скептична към музиката в последните години, всичко звучи еднакво
а по някаква случайност
нищо не може да прозвучи като нея.

2011-03-13T06:08:00.001+02:00

високо ли си или ниско, когато нищо не те докосва
според мен си просто настрана, в някакъв личен балон, твърде близо до всички останали, но без да можеш да ги чуеш
без никакво желание да ги анализираш
понеже тук няма тишина, само хора, които говорят едни и същи неща твърде силно
нямам си дори стая, и времето ми сама е действително времето ми в градския транспорт
може би е прекалено многото информация, която не те оставя да разсъждаваш, а все по-често откривам, че когато нямам слушалки в ушите си, си "мисля" песни
така ли са станали на компоти мозъците на милиони хора навсякъде из северна америка?

но ще се събудя, независимо колко пъти ще гледам мечтатели преди това и ще търся нещата, които могат да ме развълнуват, защото преди не се вълнувах само от това, което се случваше на мен, а сега не се вълнувам от нищо
и това i've seen it all, there is no more to see и апатичността, която се навива на пръста ми докато демонстрирам кикот и първосигнална паника
може би е механизъм за самосъхранение, който да ме спасява както солта спасява храната
но солта променя цвета, а и моят цвят никак не е същият

и въпреки че градът е прекрасен (и студен)
никога не съм се чувствала по-далече от себе си.

2011-03-06T06:51:00.002+02:00

понякога спирам дъха си за цял параграф докато пиша
и се чудя
дали се умира от вдъхновение

2011-03-02T06:34:00.001+02:00

и за какво ти е този феноменален ум в крайна сметка
ако той служи само за да изпълва
куфарчето разочарование, което е заключено за глезена ти
и трополи по асфалта подир теб
лъжичка параноичност, щипка недоверчивост
за да не обмисляш възможността да забързаш крачка и да износиш веригата

понякога през марихуанените изпарения на града се прояснява причината и разбирам защо всички свиват и пушат пред книжарници, барове, автомобили
ако едно вдъхване беше достатъчно да те издигне над бетонените сгради, целият град щеше да танцува
създаден е живот, паралелен на живота, в който усмивката се подразбира и не е нужна
а куфарчето се е отворило и се е разпиляло, оставяйки те лек като дете
с очи широко отворени и наивни за знание.

2011-02-20T05:57:00.002+02:00

той се обръща към мен и ме пита
защо гледаш така, сякаш искаш да ни убиеш всичките
защо си толкова агресивна и зла
защо си
присвила
Очи?

а аз дни наред съм се опитвала да проумея
бездействието пред отворените врати на бъдещето
циганските колела назад и липсата на инерция
стиснатите зъби пред смляното знание
обещаните три лесни стъпки до щастлив живот, които никой не си прави труда даже да опита
и боговете
коленичили пред вас, умоляващи ви да се събудите,
ридаещи по загубения си дъх,
не могат да ви разчувстват

гледам така, за да разбера
и да си намеря фокус
старая се да видя гледната точка на онзи,
който прекарва живота си със затворени очи
присвивам моите, но
не успявам да разгранича
нищо.

2011-02-06T06:18:00.002+02:00

today is the last day of doubt.

when i wake up tomorrow morning, i will not try to translate my own thoughts.
there will be silence. clarity.
this boy i know will have taken that flight to Brazil or somewhere even farther.

when i wake up tomorrow morning, the coin i always throw will lose its values.
the people at the back will speak no more.
the guy who's right behind me making shadows with his hands
will quietly dissolve into the passing night.

when i wake up tomorrow morning, you will have started to build me as a memory.
day after day, i will lose my meaning.
hopefully, my hearing too.
the curiosity will rush into my head and paint my vision with the ardent colors of wonder.
i will conjure up the pictures of your new life and translate them into language.

it's been so long.

2011-02-02T20:00:00.001+02:00

хах.

на илинден морето вземало жертви.

2011-01-16T08:14:00.002+02:00

миналата година на илинден не за първи път се скарахме за нещо безкрайно тъпо

и после стояхме на онзи пост на плажа и аз си говорех с Иво, а не с теб, понеже ужасно ме беше ядосал (и обратното)

не си спомням как стана

просто в един момент се оправихме

и кървавата луна, датата или това романтично суеверие

не ни спряха да махнем де що пречки имахме

и да влезем в морето
в няколко часа през нощта

а то беше горещо като тъкмо сварен чай

и изобщо не дърпаше навътре.

преди няколко дни на училище търсех снимката на баща ми на телефона си, за да покажа какъв е бил на моята възраст на стефани, и минах през клипа от спирита през нощта на плажа

в такива моменти си спомням конкретните причини да ми липсва толкова много, защото никъде другаде няма да намеря такъв дух, толкова много щастие, но изпълнено с толкова много смисъл, че даже бирата, която пиеш, и гадните коктейли, които поръчваш, надявайки се за хубав ром, са някакси екзистенциални.

и най-голямата ирония е, че докато пиша това, някой се кара за евтино кисело мляко в новоотворен търговски център с три (3) магазина в родния ми град.

2011-01-16T08:00:00.000+02:00

http://www.youtube.com/watch?v=YJQNDIE_f8M

слушам тая песен и чета Старецът и морето. идилично такова. i'm in denial.
честна дума, въобще не ми пука за тия изпити след една седмица. щеше ми се да ми пукаше малко повече, но се съмнявам, че щеше да ми оправи резултатите или нещо такова, та... (:
искам да е април месец. и после май, и после юли, и цял живот да е лято, или след лятото да имам нещо мое си, което да ми харесва. искам бургас или да съм свободна и жива и мърдаща из торонто или вечерно русе, но минус комарите, или софия пред театъра.
ама, честно казано, точно в момента и така ми е добре. (:

някаква странна композиция

2011-01-03T10:01:00.000+02:00

живея в унищожителна носталгия и не мога да го отдам на нищо.
трябваха ми години да се науча да не мразя малкия си умиращ град и точно тогава, когато успях да го направя, реших че най-мъдро е да се разкарам
freedom comes when you learn to let go, и години наред аз карах хора и случки да си отиват без да се обръщам назад или да надничам дори с крайчеца на ириса си в животите им, учейки се на свобода - вече знам как и мога да бъда такава, но - естествено - сега не ми трябва свобода, а принадлежност
и си казвам, но това време е за тебе, бе, марийо, за да пишеш най-хубавите стихотворения и да четеш най-хубавите депресиращи книги, защото всички книги се оказаха депресиращи в един момент
но хубава поезия се пише, когато нещо ти се случва
а книгите имат някакъв смисъл когато имаш с кого да си ги говориш, понеже не вярвам в самодостатъчността както преди няколко години, когато самата аз увита в зимното си яке и с блеснали очи си стигах
може би в един момент се оказа, че имам прекалено много приятели и това свикване ме е разглезило
но го има и това, в което не вярвах - че
най-красивото небостъргало не може да се сравни със сградата на театъра,
най-обезумялото и майсторски написано стихотворение на английски не може да се сравни с българската реч, защото няма нищо по-гъвкаво и красиво в ръцете ти от това, което умееш да ковеш като горещо желязо, за първи път от толкова години се срещам с хора, които нямат контрол над речта си и ми е мъчно...
затова всеки път се съмнявам, че говоря добре английски
нищо не е като родния ти език или родния ти град, дори и той да е беден, скучен, празен
оксиморонно е, че детето съм аз, а обичам като родител, безусловно, въпреки и заради

градът се върти във леглото
кошмарен
дърпа яростни къдри на луда коса
неизкъпана, мръсна, на едри фитили
после сепва се
става
изкашля кълба
сивав дим
и откъсва със зъби
стар тютюн -
всмукал спомени носещи
дни неунили

а аз не съм пингвин!

2010-12-24T01:00:00.000+02:00

откак съм дошла все ме обитават мислите за някакви простички неща
миризмата на този чай днес беше същата като на онзи чай, който винаги пиех в Апартамента, понеже беше единственото нещо с кофеин
или социалистическите входове на нашите блокове,
тази нощ, в поредната паника сънувах най-побъркания сън от много време насам, в него една жена открадна цветето и книгата от колета ми,
а днес на обяд получихме колета от майка ми
липсва ми покривът на върха на града, мъглите в началото на зимата и усещането, че цялото място ми принадлежи, че под кецовете ми или токчетата ми има нещо, в което съм участвала, че познавам всеки един човек или знам поне една отвратително невярна клюка по негов адрес
липсват ми откачените ми приятели, които знаят какво искат и са минали през най-големите извращения на съдбата заедно с мен, държали са ми ръката и са ми бърсали не сълзите, а направо сополите, колко поетично, и един месец по-късно сме се прегърнали, погледнали в очите, и изтанцували най-енергичния ненормален танц в чест и памет на нещо или някого,
липсва ми големият прозорец, който гледаше към една от главните улици или да вдигна телефона, да кажа "кафе?" и след 10 минути вече да съм навлякла едни дънки и готова за отиване нанякъде, както и да водя едни и същи разговори на едни и същи теми седмици наред, чувствайки се малко умствено изостанала, но щастлива и на мястото си
имам нужда от не повече от седмица и всичко ще се нареди
проблемът не е в града, а в неговите случвания, Коледа не е чифт нови ботуши или нещо такова
писна ми да играя ези-тура, покер, руска рулетка, и всичко това с образованието си, писна ми да давам "всичко от себе си", в какъв смисъл всичко, в правилната посока ли е това есе, не се ли очаква да измисля нещо адски впечатляващо и задълбочено?

и изобщо, oth ряпа да яде.

началото и краят на поезията

2010-12-14T09:23:00.001+02:00

Алиса невъзможна недоспала,
през мъглата се виждат само парченца от небостъргачите
хвърчила зареяни сред облаците

чуват се бързащи неравномерни стъпки
някой се опитва да отскочи от дъжда
аз съм тук и там, ръцете ти
са успяли да се протегнат през
Атлантика и да хванат моите
в здраво ин и ян
моята агресия -
да ги пристегна около кръста си и да ме отдръпнат от този свят
на стъкла реклами
минувачи и музика
или да се отскубна и да отрежа всяка жичка,
без значение дали това ще означава
експлозия или спиране на брояча
дали ще взриви океаните
защото не мога да живея наполовина
стъпала на два континента,
за дъх ано
недостатъчно
опитваща се да дишам на две ширини

i remember when we were gambling to win

2010-11-22T08:04:00.002+02:00

everybody else said "better luck next time"

the demi-gods and hungry ghosts, oh god, god knows i'm not at home

2010-11-18T05:08:00.001+02:00

чета всички тия лигави послания и картинки и чета хората да обясняват, че подобни неща не съществуват
и си мисля, мамка му, съществуват,
просто сте глупави,
просто не гледате където трябва,
защо трябва да си толкова далече и да те обичам толкова много,
без никаква пропорционалност с разстоянието
или с караниците и препирните и
различията в мненията ни

не ми пука, че е почти сигурно,
че няма да мога да те прегърна до началото на юли
и не ми пука, че бъдещето и на двама ни виси на косъм,
а вероятността да сме заедно след няколко години е толкова малка,
че не ми се мисли
защото когато говоря с теб и чувам думите ти, усещам как при теб е също толкова
трескаво и параноично,
въпреки хубавите страни, въпреки всичко останало

не мисля, че някога преди съм държала толкова на човек,
или че някога съм била толкова зависима,
и толкова благодарна.

i'll never find someone quite as touched as you.

3 дни

2010-11-03T19:28:00.000+02:00

слънцето пробива малки дупчици в щорите

нямам дефиниции - толкова е прозаично

но пък вече съвсем светло

вяра не ми липсва.

аз решавам задачи и уча история, а невъзможната анализира текстове от 17 век и пише есета, красота, механизъм на действие, който работи все по-бързо и по-бързо, докато започне да изпреварва отражението си

и двете методично късаме косите си и ги превръщаме в кошери

имам нужда да говориш, да говоря, да черпя от общуването, защото

нямам никакви сънища - не си спомням нищо от нощите си

припомням си какво е да бъдеш изправен без някой да те държи за ръката

без да помагаш на някого и някой да ти помага едновременно с това

припомням си какво е да си единствената останала носеща стена в рухваща сграда

опитвам се да превърна себе си в невъзможната и обратно, и най-после да мога да кажа

че съм станала най-доброто, на което съм способна

макар че, надявам се, това никога няма да се случи, защото няма таван за опитване

слава на Дали, че ме научи да не се страхувам

благодаря за есента, за червеното зеленото и жълтото, за кафявото, за вятъра, за шаловете, за слънцето, и изобщо не разбирам

за какво са ви снимки, ако може с думи (:

2010-10-18T08:10:00.000+03:00

днес по пътя към метрото слушах the real thing на фейт и докато майк патън ми шепнеше, общо взето, мръсотии в ушите, ми хрумнаха сто хиляди идеи
обичам метрото, и изобщо градския транспорт в големите градове
малко е странно, има и по-хубави места, но затвореното пространство ти дава възможността да мислиш. особено ако до теб не се настаняват клошари или малки деца, които старателно си бършат обувките в дънките ти.
та, така де, 40-минутното връщане от библиотеката вечер винаги ми се отразява добре, поумнявам.

а може би сме само нечий спомен

2010-10-18T08:04:00.000+03:00

това ми звучи възможно
да сме само в съзнанията си
с объркан контекст, зле поставена времева рамка
нищо не изключва това
да сме само нечий спомен или може би
глупава песен със смешен текст
продукт на поп културата в блестяща опаковка
с лош вкус
може би всичките тези истории
разказвани по тъмно
само на светлината на фенерите и
болнавата луна
са били блян, измислица, мираж
всеки път, когато сме се будели, опитващи се да
напипаме на мястото до себе си другия
просто сме били под плен на
богато въображение малко сън алкохол
може би разходките под липите
удрящи право в носовете ни
всичките чаши кафе и недопушени цигари
всичките загубени бъдещи проекции на
личностите ни
са всъщност само чужда приказка,
записана в нашите тетрадки
за да ни пази от студа

звучи ми напълно възможно, но
ми се ще всичката тази стипчива болка да не е била
напразно
така че вярвам в теб.

това е старо, но го намерих и общо взего ми хареса, от черно-белите полета, където вече никой не пише.
в подобни периоди, в които съм концентрирана основно върху други работи, много имам нужда от блог като онзи... но не би.

2010-10-17T07:54:00.002+03:00

имаш ли планове за уикенда, какво ще правиш на хелоуин, избра ли си костюм
уау, наистина ли само учиш
как така стоиш в библиотеката по цяла събота и неделя?
не, нямам, сигурно ще бъда със сестра ми, или може би в библиотеката, няма да го празнувам
уча на пълен работен ден, понякога почасово, когато съм твърде уморена и напълно обезсилена, когато започне да ми прилошава и да ме побиват тръпки
има дни, в които отивам в библиотеката и единственото ми оръжие срещу съня е огромното кафе, черно и отвратително на вкус, в което съм сложила средно 8 захарчета и 5 пръста мляко
и е повече от прекрасно, няма нищо по-вдъхновяващо от стотици млади хора, вкопчили погледи в книгите си, повечето учебници по медицина, и аз съм там, като изрязана от шарена хартия, с моите SAT учебници и томчето американска история, от което ми остава съвсем мъничко и не мога да повярвам
някакъв умен човек бил казал, че единственото, което може да те спре да постигнеш успех е това да не знаеш колко трябва да се мъчиш, докато го постигнеш
аз знам, че ще се мъча докато не се случи, докато не чуя фойерверките и онзи смях, докато баща ми не ме потупа по рамото - "никога не съм се съмнявал, че успееш" както направи, когато изкарах 6 по физика за годината за първи път и с 1000 зора, научила направо наизуст 60 страници от учебника - колко малко ми се струват тези 60 страници сега, американската история е 600
понякога си мисля, че е невъзможно да запаметя толкова много информация, и тогава си казвам "я стига, сега съм на 18, ако сега не мога, след 1 година ще мога ли, я стига"
и просто сядам и продължавам да чета и да запомням всяко събитийце
няма по-невероятно нещо от това да знаеш, че не си губиш времето

The Portrait

2010-10-14T05:40:00.001+03:00

My mother never forgave my father
for killing himself,
especially at such an awkward time
and in a public park,
that spring
when I was waiting to be born.
She locked his name
in her deepest cabinet
and would not let him out,
though I could hear him thumping.
When I came down from the attic
with the pastel portrait in my hand
of a long-lipped stranger
with a brave moustache
and deep brown level eyes,
she ripped it into shreds
without a single word
and slapped me hard.
In my sixty-fourth year
I can feel my cheek
still burning.

Stanley Kunitz

много силно.
обичам какво учим по литература, анализите, които ни дава да правим и уважението към начина на мислене
изумява ме, че успявам да ги накарам да слушат какво говоря, че успявам да я впечатля

няма неотплатено усилие

най-дългото затаяване на дъх

2010-10-12T06:13:00.001+03:00

или поне така се надявам, докато съм
залутана между страниците на Heart of Darkness на Конрад,
замислена в закъсняващото метро на канадския ден на благодарността, който не празнувам,
малко притеснена, но това е нормално,
бършеща течове от пода,
учеща литература на английски, математика на английски, всичко на английски,
пишеща домашни през нощта също както преди една година,

и се наслаждавам на всяка секунда от това, понякога мазохистично, а понякога съвсем искрено
но толкова ми се ще догодина по това време да съм на едно съвсем различно място, в малко по-различна компания,
въпреки че Торонто е толкова красив и предизвикателството определено не е за изпускане.

а всъщност съм благодарна за шансовете, които животът ми предостави тази година.
безкрайно, толкова безкрайно, че не съм отслабнала нито килограм и естественият ми ритъм не се е променил изобщо.

дни

2010-10-02T04:49:00.001+03:00

очакваше да разперя пръсти и от ръцете ми да изпопадат стотици хиляди думи
открехването на устните ми да те залее с красиви и безумни стихотворения
очакваше да имам какво да разкажа
но трепетите ми не излизат на повърхността, защото са толкова силни, че не знам дали бих ги преодоляла.
нямам време за психология.
затова имам само тишина.
умора.
звукът на камбаните не достига до гърдите ми, гласовете
на новите ми приятели не пробиват обвивката самота;
овцете ловят риба в облаци над къщи, обитавани с духове и пълнолуния.
тук самотността не е обвързана с количеството хора около теб,
а някога беше.

понякога ми се ще да беше по-лесно.
да не се налагаше да се боря срещу обстоятелства, хора и предразсъдъци
да имах само един език в главата си, родния ми
и да не се чудех как да започна разговор, и има ли смисъл.
понякога ми се ще човекът срещу мен да се интересува от това, което му казвам, не само от това, което той ми казва
защото там, от където идвам, това се нарича общуване.

аз имам място тук и нямам място тук. пробивам го в празната стена, наречана амбиция, която обкръжението ми е оставило празна.
и съм в тази междинна ситуация,
толкова близо, че почти виждам края и
толкова далеч, че не знам дали изобщо ще достигна до резултат.

пожелайте ми късмет.

Торонто

2010-09-12T06:27:00.001+03:00

това ще бъде едно беззвездно стихотворение
защото в него не е останало място за небеса
само асфалтеното сърце на града
което бие с грохота на метрото
и стъпките на хората
камбаните на църквите, проповядващи всичко или
шумът от кафе машините през хиляди сутрини
в които отиваме на работа преди 9 и се връщаме много след 5
сърцето на града бумти, то е
звукът от механизмите в умовете на будните студенти
заспиващи зад открехнатите врати на библиотеките
влюбените, разлистващи книги със стихотворения зад стелажи в книжарници
всичко това е мегаполисът
а сградите са толкова високи, че
до звездите
изобщо не се налага да стигаш.

разтваряш се в мен/ отрових се в теб

2010-09-04T05:03:00.000+03:00

и искам Остава да се всмучат в костите ми и други знаци не ми трябват
опитвам се да те разбера, да ти повярвам
но когато всичко е толкова далече
трябва ми цяла религия

и изтръпвам под звуците на песента, която с годините се трансформира и сякаш е станала моя същност, важна жилка, която ме определя
някакви прости думички, на пръв поглед несвързани, които ме омагьосаха на първо четене и ме влудиха, вманиачиха на първо слушане
но кой ли разбира
кой ли разбира?

торонто е красив, просторен, зелен, но американски.
а се чувствам сякаш не съм пътувала, само без основата под краката си.
най-озадачаващата безтегловност на света.

30

2010-08-18T02:57:00.000+03:00

момичето с куфарите
има багаж пълен с миди и морска пяна
какво като се появява в бургас толкова рядко?
на стълбите на гарата
е фигура съшита от частици плат, която заплашва да се разкъса всеки момент
опитваща се да задържи всичко в ръцете си
и същевременно неспособна да хване дори частичка

имам куфари и в тях съм събрала всяка капчица море, до която съм се докоснала
и една сребърна гривна с аметисти и риби
няма място за дрехи и книги

доплащам за багаж
обръщам се назад веднъж и това е
в последната ми усмивка към теб разцъфтява един лилиум
крехък и розов, почти закрил лицето ми
и ти ми правиш знак
добре
ще замълча

и повече нищичко
няма да си кажем

синя добра тишина

2010-07-31T04:13:00.000+03:00

плъзвам се по крайчеца на ревността си, на хаотичната си ярост
която взривява последните ми мигове с теб
опитвам се да откопча от мрежата на всяка една емоция, да избягам от задълбочаването - получаваше се в последните няколко месеца и не виждам защо да не се случи и сега
и пръст по пръст си търся оправдание да пусна ръката ти

но усещам и назряването на нещо, усещам и дните, които се откъсват един по един и оставят времето ми тук една съвсем мъничка купчина спомени

а толкова много ми се пише, но сега е твърде ярко и силно
затова... скоро.

ние сме завинаги от нова генерация

2010-06-29T01:01:00.001+03:00

четеш
не четеш
четеш
не четеш
това не е поезия
не всичко тук е поезия
трябва ли ?
просто започвам разни книги
прочитам 50 страници
и ги оставям
започвам с теб
държа те 4 месеца
и те оставям
отвратително е
и съвсем не е същото
не е по мое желание или защото трудно се концентрирам или защото има толкова други книги, които са ми интересни
предпочитам да чета само теб
да си фантазирам сюжети от страниците ти

обещала съм да не ти посвещавам нищо
в онзи миг, в който ме помоли
какво очакваш, сълзлива любовна лирика?
трудно
трудно е да повярвам, че не си чел нито едно мое стихотворение
какъв точно парадокс е, че те смятам за един от най-близките си хора, а не си се докосвал до зенитната ми част, колко точно се страхувам да не ме разбереш?
и ако нишката е наистина толкова здрава, колкото ми се струва
какво ме плаши?
и пак се сещам напълно ясно защо затворих блога си, понякога е прекалено лично, и все пак искам да го кажа, дори на Никого
а има ли по-хубава сцена за Нищо от тази на затворения ми блог и бе(з)силните ми мисли

нали скорпионите танцуват сами

и се сещам за зимата, когато вечер обикалях сама с музиката си, и тази песен в главата ми, малко преди майка ми да замине
аз, кацнала на ръба на една почти красива, но пък доста hardcore депресия, която ме подмина
валеше сняг и косата ми ставаше цялата бяла от половин сантиметър сняг, поразтопил се и пак замръзнал
и беше такава ужасна каша, но не по-ужасна от сега, не по-ужасна

скорпионите танцуват сами.

почти лято

2010-06-24T01:15:00.000+03:00

майка ми ми разказва:
с баща ми били толкова влюбени, че той на два пъти припадал в русенската поща, откъдето й се обаждал
не обичал да пише писма и когато най-после склонил да й прати нещо, това била пощенска картичка само с един въпросителен на гърба, "питам как си"
от нея любовта към думите, от него - лаконичността
не се оплаквам

много ми е пълно, дните ми са пълни. дъждът не ме достига, нищо не ме достига, непромокаема съм, успехът ми ще е почти пълна шестица, възможно е да изклася дори с пълна, не знам къде ще уча догодина, мисля в посока лято море пясъци и дали ще успея да отида навсякъде без да се откъсна от прегръдката ти, защото не съм сигурна, че ще искам да се откъсна от прегръдката ти
не мисля, че някога преди са ме обичали така пълнокръвно
и всичко ми влиза, насечените китари на поли харви, лигавите мелодичности на my chemical romance, старите албуми на поетите... скоро може да отделя време и най-после да си дочета everything is illuminated
отначало сякаш си го казвахме по-често, сега думите попиха в кожата и не са нужни, защото смисълът им отдавна пулсира в мен и е по-убедителен дори от кръвта и другите субстанции

а стихосбирката на Рахнев вече я няма в Хеликон
Тру, ако четеш това - извинявай, че не отговарям,
скоро.
!

2010-06-23T00:42:00.002+03:00

mit dir bin ich auch allein.

2010-06-14T22:06:00.001+03:00

влудяващата тишина на твоето нямане
е камшик по времето
и то спира
сякаш в картина на сюрреалист
изстива като восък, капнал от чаена свещ
върху студеното стъкло
разделящо от останалия свят
кулата, в която живея

унищожителната тишина на отсъствието ти
е тридесет камшика по гърба ми
обещание за закъсняла дисциплина
наказание
за всяка непремерена дума, в която
всъщност съм те съветвала да си вървиш преди мен
болезнено усилие
да събудя чувството ти за самосъхранение

когато си тръгвам
с всяка стъпка ще отеква грохотът
на разпадащия се живот зад мен
ще се чува пукот
от горящия мост
а в ръката си ще държа клечката, която
най-после съм посмяла да запаля
защо закъсня толкова?
но перфектни сценарии няма
особено когато атмосферата на филма, който снимат
е въздухът в стаята ти.

:/

2010-06-07T02:08:00.000+03:00

тези две устни се плъзгат по ръба на гърба ми
от едната страна на десния ми крак
двете ръце ме обгръщат
облечена само в дихания, за какво ми е структура?
развързала връзките на езика си,
за какво ми е гръбначен стълб, ако това, което ме държи изправена
вече дни наред е само един поглед, спирала от думите ти
а ти си последният и единственият, който не се е загубил
който не е забравил пътя си по засуканите стълбища на моята атмосфера
и сигурно в това е
причината да не мога да спра да благодаря, съвсем извън стила си
извън стоманените си погледи и аналитичния си ум,
да не мога да спра да се превръщам
в красиво безсилие.

2010-06-04T17:48:00.001+03:00

Аз те попитах за какво мислиш, а ти ми каза:
- Не зная. Вятърът отвява мислите ми като калинки.
Тогава аз вдигнах ръка, хванах една мисъл и я затворих в шепата си като в кибритена кутийка. Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:
"Не искам да си отиваш!"
Усмихни се.
Какво, че ще си отида?
На далечен път заминават и жеравите, но ще се върнат.
Зад червените къщи изчезва Слънцето, но ще се върне.
И влаковете се завръщат, нали?
И хората.
Какво са разстоянията метър и километри?
Има очи, които виждат през високите планини.
Има мисли, които летят над безкрайните равнини.
Има хора, които никога не се разделят.

Усмихни се.
Има хора, които никога не се разделят!

Недялко Йорданов

Просто всеки път, когато ми е нужно мъничко, едно кристалче сол на върха на езика, за да се разплача,
това стихотворение ме довършва. (:

?!

2010-05-30T14:16:00.001+03:00

makes me all cheesy and warm...
когато на shuffle могат да ми се включат хиляди песни, но тази, която излиза от нищото е everybody's gotta learn sometime
чудя се за толкова много неща,
в последни дни само мълча, мълча и се усмихвам, мълча и изпадам в беззвучна истерия, която гледам отстрани в забавен кадър и е толкова кинематографично и детинско
нямам обяснение
ядосвам се, плача
мълча
не можеш да имаш всичко, къде ще го сложиш?
имам право само на два куфара, и то ако ал италия не променят това правило
иначе - един
а паспортът ми е готов, с биометричните данни и огромните червени кръгове около очите ми
толкова ми се пише, но думите са отново пред стената
господи, колко ми се пише

ще ми се всичко да беше по-различно, да нямаше разстояния, да можех да видя какво ще ми се случи, къде ще бъда и как ще се чувствам след една година по това време
не мога да спра времето и ми остава единствено да го гоня
знам - решенията ми са толкова тъпи, но "никой не би трябвало да очаква от мен да съм умна, та аз съм на 18"
"винаги съм очаквала от теб да си умна"
най-сериозният признак, че нещо ме тормози е това, че не говоря с майк си
и от три дни едвам обелвам дума

нощта ми беше лолита, вино от глухарчета, 451 по фаренхайт, поща
беше музика с несъвпадения и
движения
една от най-хубавите ми вечери изобщо

2010-04-26T23:51:00.002+03:00

как се пише за експлозия чувства

къде започва логически обяснимото

има ли такова

и всичките ми мисли, една топка прежда

която ти навиваш около ръцете си

и сякаш си ме помолил

да ти изплета пуловер от нея

няма нищо друго

нито една наука, нито дори пасаж от книга

преждата ми е изцяло увита около теб

и не е спокойното, но не е и притесненото

нажежено до бяло от тревоги и детинщини

времето се върти в кръг и кукувичките повтарят само името ти

познавам го по движенията на устните на десетки хористки

пеещи песните пристягащи гръдния ми кош

или просто

те обичам.

пътуване

2010-04-15T18:17:00.005+03:00

блаженство е да мълча

подреждам мислите си върху масата и слушам тихото им тиктакане

да остана тук

или пък да заложа всичко

и има ли смисъл

и има ли време

разсипвам в краката си сто хиляди дилеми

ще може ли да стане без дори и

грам контрол

дали ще съумея да се справя с ураганите

как ще се науча да плувам

право в бълбукащите тресавища на чувствата ти

изгарям в тази неспособност

залепям нощта за небето

и гледам как тиксото се откъсва парченце по парченце

крада от времето и го изсипвам обратно в часовника

прегръщам те силно и усещам как трепериш

а ти се смееш

че съвсем не е въпрос на пясък

нито пък на усилия

всичко изминава и мога единствено да запазя

в себе си

хербаризиран

спомена за едно усещане

но то ще се разпадне дори и в книгата на дните

и е неизменно,

изплъзването ти

няма нищо общо с пясъка

или с усилията ми.

2010-04-11T15:11:00.002+03:00

две

очи

улични

лампи ярки

разрязват

кадифето на вечерта

стъпки три

две назад

светулки

запалки

пробиват си път във нощта

последното

2010-03-19T18:05:00.009+02:00

Окончателно е -

аз никога няма да те разбера.

Катранените ти думи

повече не могат да заместват истината.

Вече нямам сили да ти повярвам.

А не ми стига наивност, за да се излъжа вместо теб,

нито отдаденост, с която да нарека това "любов".

Натрових се с теб.

Душата ти е захарен памук с изтекъл срок на годност.

Заситих глада си на цената на остатъчния вкус,

бързах да намеря време за всички въртележки.

Да вдишам още от никотиновия ти смях.

Но ти реши да си останеш на земята.

И въпреки това опитах да те изуча.

Сложих призма между мен и теб и видях пъстротата ти.

Разгадах дисперсията и изчислих скоростта на всеки лъч.

Ти сам захвърли схемите в ъгъла.

Лично се постара да не се самозаблуждавам.

Сега те виждам в бяло,

отново без лице.

Както преди.

2010-03-16T00:22:00.006+02:00

всичко ми е в кашони вече. цялото съдържание на главата ми е сортирано и прибрано.

вкъщи има ужасно малко чинии.

усещам се как опитвам да предизвикам някакви емоции в себе си, как понякога се насилвам да плача и да се чувствам зле, защото сякаш приемам с твърде голяма лекота това, което може би ми предстои.

от друга страна... не спя спокойно. чувствителна съм. раздразнителна. губя контрола си.

пратих си документите.

малко остава. само да ми кажат и да започне отчаянието, или новият живот, или и двете, защото е някак нужно.

МАРТ месец е.

това означава доста.

всъщност е средата на март. минала е около 1/5 от годината ми.

забавно е как тази част от годината се прекарва в ... приготовления за самата година.

както училището отнема 12 години и е приготовление за живота.

ама че глупости.

чувствам се толкова объркана, колкото бях в началото на пубертета.

а ще правя 18 тази година.

давам си сметка колко много съм пораснала, и по колко различен начин.

ето, например вече нищо не искам да меря.

нямам нужда и от етикетчета.

трябват всичките палци на света, но няма да си го призная.

и имам нужда от вяра в себе си.

и от повече саможивост.

2010-02-24T23:45:00.003+02:00

I broke everything new again

Everything that I'd owned

I threw it out the windows, came along

Extreme ways I know move apart

The colours of my sea

Perfect colour sea

насъбирам всичките си коловози

пътечките си

въздушните коридори думи

и чакам един момент, за да ги разстеля пред тебе

да проискрят по-реални от всякога

и да затупти, заболи някъде вътре

да се науча да докосвам онази струна, която

си втъкал така дълбоко, че стои непокътната

разбърквам морето в чашата си

превръщам го в огромен водовъртеж

но това е само тренировка.

с теб нищо няма да създадем

това, което имаме, не е здравословно

нито пък градивно

напротив

ще изпокъсаме косите си

ще оглозгаме костите си

ще останем евтин спомен за това, което сме заобичали

и ще се съсипем - безпощадно, защото

друг начин да обичаш истински

не сме открили.

нашата интуиция

2010-02-21T11:09:00.006+02:00

бяхме двама и четяхме в очите си

сякаш по ирисите беше изписана

най-нежната интуиция на поезията

ален ланс

бяхме двама и одеалата винаги бяха

твърде големи

уютно топли

а леглото така високо,

че не виждахме пода под краката си

бях застанал на ръба на прозрението си

заколебан в крачката

застинал в един удар на сърцето -

пречупване

отново двама и четеше в очите ми

търсеше знак, трепване

което да те накара да повярваш

че съм още тук такъв, какъвто съм бил

не си от най-търпеливите, знаеш ли?

сега сме двама

и всяка твоя дума за мен е

акупунктура на сляпо

подигравка с дислексията на

интуицията ми.

въображението, когато е примесено с надежда

2010-02-13T22:40:00.006+02:00

влудявам се от собствената си склонност да придавам

изкуствено смисъл на всичко -

подтекст на срещите и случайните погледи,

техника в интуитивния дизайн;

да търся повече от секс в секса,

дълбочина в красотата

и чувства в думите ти.

това умение да строя с пясък

е всъщност лоша шега

подигравка,

която ме разхвърля по пода на коридорите,

размазва грима ми,

удря ми най-жестокия шамар - мълчанието

и ме оставя да се прибирам сама до къщи

въпреки огромното разстояние, студа и тъмнината.

не те обвинявам - ти нямаш никаква вина. твоите

измислици са много по-безобидни от моите,

плодове на наивност и въображение.

само отмахни с ръка и ето - намеренията,

целите, дори онази пъстра част от самоличността ти,

в която аз повярвах и която се оказа импровизация,

всичко това се превръща в прах, дим, илюзия.

2010-02-10T00:18:00.004+02:00

думите са възли

като моряшките възли

отброяващи милите

са някаква скорост

скорост на отдалечаване

на приближаване

но движение

и сега

когато двамата с теб мълчим

и нито дума не се плъзва помежду ни

поне знам -

да си си тръгнал

е невъзможно.

2010-02-09T23:58:00.002+02:00

не се срамувам

не съм и горда

но не ми липсва отношение

просто е извън тази палитра на неутралните цветове, от черното до бялото

не всичко е тонове на сивото

някои неща са цветни, а други са цели картини, комбинация графики и схеми, които все пак не могат да го обяснят.

наричам това, което ми се случва в момента

с простичкото

"подем"

machine gun

2010-02-09T23:27:00.003+02:00

в сърцето ми е млъкнало.

в главата ми е постоянен шум, като фонов шум, по-скоро бръмчене, не съвсем музика. като индъстриал, но груб и недодялан, недостоен за композиция, неекспериментален. в главата ми е безинтересно, безинтересни са прозаичните ми, всъщност не прозаични, битовите ми проблеми и мъката на малкото ми време, притеснението за сроковете, които е пагубно да изпусна

понякога се страхувам да пиша, за да не се случи обратното

понякога не пиша, защото се е случвало да напиша нещо и то да се материализира

и е абсурдно колко суеверна съм, защото съм и рационална

но може би това е проклятието на рационалните жени

интуицията, която се сблъсква с разума

и някъде там се е загнездило писането ми

имам нужда от завършен разказ, но май ме е страх от разкази и го държа до средата, постоянен катарзис докато не си изпия лекарствата и не се излекувам.

главата ми в думи, буквално.

2010-02-09T23:10:00.003+02:00

усещам как трябва

и това трябва е над математиката на ума

ми

над неразбраните задачи и

абсолютно над всички химични неравновесия

какво искаш в крайна сметка?

мога ли да се оставя да ме води

искането ти

мога ли да преценя

не мога

щях ли да питам иначе

тази песен я знаех някога

може би преди години

всяка нота е излизала правилно под пръстите ми

но последните дни са толкова

излъскани неясни пълни с напрежение

че съм забравила всичко

и редовете са размесени в главата ми

и буквите като парченца тесто

са се слепнали и скрили

не мога да ги разделя

до мен спокойно е кацнал един гарван

искам почивка

как иначе ще овладея криеницата

как иначе ще разпределя въпросите

на глупавите отговори

които вече имам...

Кретенът

2010-02-08T16:14:00.007+02:00

Кретен наистина страшно много я обичаше. Наистина, до петите. Обичаше палавите кичурчета коса, малките кокетни фибички, с които ги прибираше, обичаше герданите й, хипарските знаци по тях, неясни признаци на анархизъм. Обичаше дрехите й, превръщащи дните му в шантава клоунада още от първите секунди, в които я видеше в коридора. Аурата й беше естественият причинител на глобалното затопляне, жарка, но не и тегава. Тъгата й моментално ставаше всеобща тъга, макар и разочарованията й да бяха доста трудни за обяснение: умът й наподобяваше лабиринт, в който би загубил пътя си всеки, забравил да се подсигури с нишка. И Кретен обичаше всичките тези работи, колекцията пъстър наелектризиран хаос около личността й.

Но не можеше да си го обясни, още по-малко - да го приеме. Всъщност той беше само половин човек, въпреки че имаше два крака, две ръце, две очи. Кретен умееше само да преживява. Той не знаеше да анализира или, ако има смисъл да уточняваме, малко се страхуваше да го прави. Родителите му старателно бяха избягвали сериозните разговори с него и това до известна степен го бе спасило от ужаса на потъването в размисли. Кретен беше зает с други работи – да изследва абсолютното нищо да речем. Понякога бездействието му се струваше отегчително и той се втурваше във вършене на невероятни глупости, но внимаваше това да не се случва твърде често и глупостите да не са подозрително невероятни. Демонстрацията на въображение можеше да се сметне за проява на лош вкус, а Кретен много уважаваше етикецията.

С нея обаче всичко беше друго, тя докосваше в Кретен оная струна, която го откъсваше от нищото му. Тя го учеше на движение. Викаше го при себе си със своите парфюмирани шалове, омагьосваше го с озадачаващата приветлива незаинтересованост, която излъчваше докато общуваха. А всъщност го беше харесала, защото й се струваше счупен. Това действаше като магнит за младите момичета - в тебе да има нещо сбъркано. Да демонстрираш непукизъм, да имаш разведени родители, да страдаш по някого тайно – важното беше да има предизвикателство. Та за нея той беше счупен. Но тъкмо достатъчно поправим. Противно на очакванията обаче, Кретен се прояви като силен характер и не претърпя развитие.

В летните вечери се качваха на покрива в центъра на града и с бутилка бира обсъждаха хората, надсмиваха се над невежеството им. Бяха богове, залутани в играта си с мъничките си поданици. Тя лееше своите мисли в безкрайни коловози думи, криволичещи, изопващи се. Мислите й рисуваха пред момчето и отваряха простор, за който той рядко смееше да подозира. Ала тъкмо щом това вдъхновеше Кретен и го пресегнеше през страха му за една интересна фраза, нещо го спираше, сепваше, сякаш част от механизма отказваше да се задвижи. Смутен, младежът изсумтяваше със съгласие в нейния тон, приключвайки темата наум. Гледаше ръцете й докато подрежда косата си, но така и не се престраши да ги докосне. Беше запомнил всяка особеност на очите й, как ги присвива докато се смее, пръските жълто в кафявите ириси, но никога не съумя да формулира това в изречение.

Накрая просто не издържа и си тръгна. Затова и името му. Кретен за нея, защото не успя да се надмогне. За другите - Андрей. Това е.

2010-02-07T16:36:00.004+02:00

всички казват "поспри се, огледай се"
не можеш да научиш бързащия човек да се вглежда обаче
той ще пренапише доклада си 100 пъти и ще провери грешките
но няма да се заинтригува от гребените на вълните
истината е, че няма как да промениш квадратните хора
не можеш и да ги разбереш - просто се вглеждат в по-различни неща
от различните гледни точки ние сме винаги квадрати за някого.
това е
остава единствено да ги хванеш за ръката и да ги водиш до ръбовете и да ги караш да се самоизучават, да търсят пропуски
да им свършиш работата вместо тях - надали

ps в момента, в който прочета израза "забързано ежедневие" в есето на средношколец ми се отщява да стигна до края му :D защо постоянно използвате тази фраза, м?

2010-02-05T23:41:00.001+02:00

млъквай млъквай млъквай млъквай

шшшт

едната ми ръка е на устните ти

другата държи химикалка

затова с език се опитвам да уловя

най-после

дъха си.

произволно зимно уморена

2010-02-02T17:18:00.005+02:00

има толкова много неща, които не искам да си призная

че просто си залепям една усмивка и карам напред

сто хиляди пъти по-лесно е

и пести разни неща

страх ме е само да не се насъбере

не знам какво правя по отношение на връзките си

искам всички и никого - закономерно е

овладяла съм свободното си падане толкова добре

че вече се чудя дали изобщо си спомням как се завързват възлите

не мога да те игнорирам и не мога да ти простя

това е общо взето проклятието на възпитанието, което имам

гордостта, достойнството

са две качества, които не са нужни тогава, когато не идват естествено

защото е някак абсурдно да си насилваш ценности

казаха ми, че съм потайна, че не споделям

защото наистина искам личното ми да си бъде лично е

не съм си сложила някакви ограничения

искам да си направя одеалце хубавости

но не знам дали ми се занимава

всеки случай в мен се надига някакъв подем, който чаках от изключително дълго време

2010-01-29T21:54:00.003+02:00

заключих го, защото вадя нишки от най-дълбокото си,

а не искам никого да тормозя с това

някой да прочете поста ми и да се почувства по-зле от преди да влезе

дори и на цената на едно замисляне, някакси не си струва

не искам да звуча твърде някаква

депресирана или емоционална или наивна

същевременно искам да съм си себе си

а звуча себе си само на себе си

затова пиша толкова повече

всеки път, когато имам някакви думи

и за тези два-три дни - вече четири пъти

предразпадно ми е и объркано

искам си книгите

искам да потъна в тях и те да бъдат моят стар дюшек

одеалото ми

безпясъчното ми море с три лъжици сол повече, което пълни дробовете ми

и ме задавя все по-често

погнусата

2010-01-29T20:14:00.003+02:00

в един от тия дни

няма нови събития, писма в пощата, нищо

застоят е тежък и непосилен и

въпреки това не държа на размърдване

после телефонът звъни и вестите са лоши

изобщо не реагирам

и няколко часа по-късно аз съм виновна, че явно съм недосетлива

пък и вече достатъчно голяма, за да разбирам

майка ми купува от най-евтините цветя

това ми се струва противно и преднамерено

те вече са увяхнали, окапали, грозни

приятели минават покрай мен

единият ме гледа неразбиращо

махвам с ръка, но не се усмихвам

трудно ми е да бъда неглиже

и в мен напират сълзи

не заради новината -

заради малоумния жест

а тя изобщо не разбира

2010-01-28T21:41:00.001+02:00

отивам да танцувам

ще мина през студ и шарени алкохолни питиета

нарамила обърканите си чувства

очаквам да бъде доста забавно, да, да, да.

решения, равносметки, размисли, р.

2010-01-27T23:49:00.003+02:00

Хез ми отвори очите и си затворих блога.
едно изпълнено с оригиналност изречение.

впрочем май беше крайно време, защото вече усещах как нарастващата (макар и не главоломно) цифричка последователи ме притеснява. не мога пред хора. пред публика.
пред никаква, дори избрана, дори от познати, може би най-вече от познати. творческият ми процес винаги е бил малко извратен, та една срамежливост няма да направи положението кой знае колко по-лошо.
остава да премина и "никой не чете това"-бариерата. както съм писала с години преди. шокът от как ще ми подейства да не ме четат.
имах нужда този блог отново да стане мой си блог. и май това се и случва.

истината да не правя равносметки на писането си се крие в това, че ме е страх отвратително от резултатите. не си го признавам, но писането е моето съкровище, златното ми ядро, основата ми. загубя ли писането, започвам наново. болката в сърцето не може да се сравни с моментите, в които съм блокирала и не мога да пиша. а дали съм мръднала изобщо, колко е, много, малко, нагоре, надолу? защо все още пиша по същия начин, по който пишех, когато бях на 15, това вярно ли е, възможно ли е изобщо? въпросите ме режат с хиляди малки остриета, правят кожата ми огромна система за оценяване, ръцете ми са оси на координатна система. а не е толкова просто и никога няма да бъде. просто се опитвам да съдя за себе си по начина, по който съдят другите. а това е ненужно и невъзможно.

невъзможно.

понеже самата аз не сравнявам това с онова, защото съм достатъчно умна да знам, че нещата понякога просто са различни, несъизмерими. не всичко е математика. нали заради това я има литературата. за да се намери нещо, което поне в част не е математика.

2010-01-25T20:29:00.002+02:00

кисело ми е, защото уча някакъв идиотски подробен урок за черноморието

и ми се свива сърцето при идеята за море и някакъв вид развлечение

а миналото ми лято се превърна в епитет за развлечение и беше прекрасно

най-лошото - все още ми липсва

лятото, де

всеки път е така в края на срока

безумно много ми се обича, но няма кого

и винаги се появява моментът, в който тъкмо да се предам, и се включват системите ми изградено самосъхранение

базирано на предишни разочарования и сърцеболове

което ме побърква, защото се чувствам без контрол над себе си

а искам да мога да контролирам и отдаването си

''i thought i could organize freedom"

колко тъпо от моя страна

ще ми се да намеря човек, който заслужава да пея с пълно гърло goodmorning на jaya the cat

и да трепвам на

"what i meant to say is

is that i love you"

понеже и в най-прозаичното има поне нотка обич

някой, с когото да видим тоя Змийски остров

който има същите безсмислици в главата си като мен

някой без самоубийствени наклонности и комплекси бродирани по темето си

ако такива хора са останали изобщо

или не знам къде да гледам

писна ми от реване и депресарщини

полетно ми е и то от много време, но не намирам с кого да се рея

и той не ме намира също

трудно е във всичкия тоя сняг

който вече пети ден дори не става на киша

и от време на време това желание или нужда изпушва през мен както чаят изсвирва през металния чайник понякога

клапата се отваря

и започвам да плача и да маниакалнича и да пиша поезия

това продължава 40 минути

но през останалото време въртя очи на всяка сантименталност, която ми се струва поне поносима ако съм влюбена

сега ставам камъче

Петра

нещо такова.

бягам, за да не ме настигне някое чувство

и не мога да спра, защото май са се насъбрали много

нарамили са вили и са запалили факли

мислят да ми видят сметката

от източна европа съм, съжалявам

задълбочавам се винаги.

what's broken can always be fixed, what's fixed will always be broken

2010-01-19T16:35:00.003+02:00

ужасяват ме

труповете на всякакви чувства разбираш ли

затова отказвам да направя аутопсия

стоя встрани и със запушен нос

наблюдавам как разрязват привързаност

все едно е обикновена жаба

и го наричат "опит"

забиват игли в малките телца на емоциите

рисуват по тях с тънките си писци

търсят и анализират

а няма смисъл

и си мисля

какво ще излезе от нашите отношения ако

все пак прокарам скалпела по крехкия им корем?

но ужасно ме е страх

от хипотетично кухия гръден кош

от зле формираните системи

страх ме е да открия грешката

а и да анализирам

вече няма смисъл.

още топъл асфалт

2010-01-12T19:31:00.004+02:00

хайде хайде хайде

настоявам излитам

затичвам се срещу примигващите

светофари

зенит е

обръщам се към теб и те каня

улицата е помежду сезоните

вместо сезоните

улицата е вишневите цветове през пролетта ми и

конфетите на лятото

асфалтът е засъхнала лава

под която се готви да изригне отново

прекрасният вулкан на

щастието ми

тротоарите са за страхливците

виж как се стесняват

хайде хайде

промеждутъците от времето се запечатват

за да бъдат измити може би от

хиляди яростни дъждове

но ще останат като шарка

вечни

не помня нищо друго

само теб в главата ми

цветовете на ирисите ти вкопчили се във

всяка пора на кожата ми

колеблив

хайде

ела с мен!

raw

2010-01-10T01:16:00.009+02:00

вече не питаш

не ме молиш не се чувстваш предизвикан

от това колко неразбираемо е всичко

просто се вмъкваш под кожата ми и

разбиваш мислите ми на атоми

не слушам песента която звучи

става дума за любов и би ме пристегнала ужасно

някъде в корема

там където по принцип стои егото

а сега е останало само нажежено до бяло

самосъхранение

вярвам - не вярвам

кой печели и кой е майстор и

защо отново участвам в състезание

за което не съм се записала

какъв е този парад на самоунищожението

вече дори

караконджулите под леглото ми

се молят за мен и ми търсят помощ

ловят опасения от зениците ми

и изстискват в тях пъстри палитри кофеин

непоискан

може би изглеждам голяма и здраво стъпила пред тебе

болния

но с очи впити в гърба ти

светът ми е целият преобърнат

с погледи увиващи се около кичурчетата коса

пронизващи кожата на врата ти

едвам намирам сили да задържа ръце в джобовете си

и да бъда красиво студено безучастна

възпитано надменно незаинтересована

не задавай въпроси

няма смисъл

не рови вътре в мен за нещо като отговор и нещо като сигнал

аз затворих врати и няма да кажа и дума

аз затворих врати и в мен няма да прочетеш

нито

къс

че чувство.

2010-01-07T23:02:00.001+02:00

нямам сили даже да го напиша.

http://vbox7.com/play:d12a1bc0&al=1&vid=29057

лудост

2010-01-05T23:39:00.004+02:00

свивам си лудост

слагам малко тютюн

за вкус

и по-силно усещане

"често ли пушиш

така съм чувал"

не

не, не

обикновено го имам в себе си

не знам какво става

сега е все едно изпаднало от мен

като вълшебен прашец

и искам да го върна

може би не трябва така

може би го търся по грешния начин

на неправилни места

за съвсем кратко

но е силно и хубаво

в този ритъм и в този танц

огромната ми грешка

огромната ми грешка е в малкото разстояние

повтарям я с удоволствие

причина за още кошмари

разрез с принципи и морал

далеч от това, което съм

а какво съм всъщност

да

възможно е

но е хубаво.

And you are beautiful,
but you don't mean a thing to me

и какво от това.

пак недовършено

2010-01-05T21:26:00.004+02:00

сив часовник се спуска към ръба на вселената ми -

устремен е във своето шумно тиктакане.

силни пръсти докосват с върха си лицето ми,

уморени от хиляди обещания чакане.

всичко спря. закъснял си. изглежда безсмислено

е било да ме дебнеш сред огън - отлагане.

хайде, тръгвай. излизай. ще бъде описано

в писмената на нашето чувство-невлагане.

2010-01-01T17:32:00.002+02:00

свърши най-страхотната и отвратителна година в живота ми

никакви равносметки няма да си правя, поне не тук

най-малкото защото главата ми още е тотална въртележка

най-многото защото няма никакъв смисъл и не ви интересува

и докато на балкона с чаша шампанско в ръка, загледана във фойерверките

прехвърлях месеците на годината в главата си

си дадох сметка колко много неща са ми се случили - гадни и невероятни

живот с пълна газ

май нещо такова му викаха

за първи път в 12 нищо не си пожелах

може би просто забравих

тази година имам един-единствен resolution

общо взето е същият като миналогодишния

и предполагам, че ще важи и догодина.

resolution just as impossible as letting go

2009-12-29T19:35:00.006+02:00

Този път сънят е

с един октопод в ъгъла

лилав голям

хлъзгав

който бавно увива пипалата си

около глезените ми

но само това

после стои и чака

Сънят е с теб в ръцете ми

с големите ти очи пълни с корабни мачти и

(разбира се) невъзможности

и ме научаваш да живея в секундата

в онази секунда

там аз съм само с теб и мачтите ти

разказвам ти колко обичам суши и как

намирам бъдеще за откопода

в чиния и между две клечки

няма "вече" и няма "както винаги"

ново и малко необичайно е

и съм на едно дръпване

помръдване от нервен тик

или просто сепване в спокойствието ми

едно стягане на пипалата

за да изляза от този сюжет

и да се окажа отново на началната линия

без мачти октоподи и суши

стегнала чаршафите около глезена си

преди да се събудя.

дотук

2009-12-27T16:15:00.005+02:00

тези неща в главата ми

всичките идеи пълни с експлозивни химични съединения

и фойерверки в резултат

те са измислица

ти си измислица

жалката ми концепция за теб като нещо повече от това което всъщност си

много повече

шарада

цирк

и вече е все едно

"кой път е по-кратък"

напълно еднакви са

няма по-кратък път

напиши ми стихотворение

надмини себе си

ще стигнем до същото място

научи акордите на любимата ми песен или

разбери музиката ми

всичко е заобиколност

но няма по-кратък път

и вече ми е все едно.

and if cupid's got a gun, he's shootin

2009-12-23T01:43:00.005+02:00

изритвам по пищяла прекрасните идеи

за бъдеще и перспектива

в изопнатото на жилите ми

се е скрила-прокраднала

тръпчивата наслада

на колко е нередно всичко това

и няма даже намек за срам, нищичко

защо ми е изобщо да го пиша

между две прекрасни идеи на теория

застанали от ляво и от дясно

съвършено невъзможни едновременно

избирам да си тръгна

малко след като се оплета

почти бунтарски, но съвсем очаквано

съжалявам, никога не ме е бивало по геометрия

не ми трябва повече математика

нищо сложно

нали от това избягах

късно ли е?

кога ставам прекалено искрена?

коя е точката, в която

малкото ми думи са по-големи от редовете ти?

много хубаво:

damien rice - accidental babies

пресичане на линии

2009-12-19T23:05:00.002+02:00

надмогване или загуба на принципите?

трудно ми е да реша

изключително странна петък вечер.

festivity

2009-12-17T22:50:00.005+02:00

блаженство

пак имам текстове вместо мисли и е глупаво и детинско и отвратително и щастливо.

цял ден подскачам, падам и се смея весело-истерично

смехът ми е забързана jingle bells изпята от пияни джуджета

и като имаш организираност, и какво.

на мен пък ми е топло и зад мен е одеалото и всички останали неща също са зад мен или около мен и е разхвърляно като в кочина, но е прекрасно!

днес всичко е такова, прекрасно

и ме вкарва в това настроение, в което не искам да знам какво ще ми се случи в следващите дни и седмици, стига само да ми се случи нещо

а знам, че ще

подозирам, че ще е уникално и различно

ставам голяма, минава още една година

не че имам рожден ден, но просто така се чувствам, на прага

вече свикнала, това ми се вижда някак добре

чувствам се като сестра си отстрани

толкова много ми се танцува, че нямам претенции за нищо

освен за хората, де

но не твърде много

за миг забравям за всичките куфари, които вече съм подредила наум и тежат

няма да отиват нито на роклята, нито на обувките

нито на дългата панделка

празничност.

този път и отвътре.

празен кадър

2009-12-14T17:17:00.002+02:00

събужда ме разпукването на утрото

като крехка яйчена черупка

за да отвори място за нещо по-наситено

изскачам от къщи

в стерилната красота на първия сняг

сънувала съм всичките сцени на колебанието:

на едната не искам да изляза

на друга дори не викат името ми

присмех и аплодисменти

съвсем двусмислени

сънувала съм те пред мен

грейнал

почти нарисуван

обгръщаш ме със стоте си погледа

после се появява момиче

за което открехваш обятията си

и докато ме задминава

тя ме удря с тока на красивата си обувка

толкова дълги са краката й

толкова незабележима съм аз

когато се връщам градът вече е започнал съня си

и ето ме в края на още един ден-бездействие

разходка по празните кадри

ретроспекция на статичното и неслучващото се.

котките

2009-12-11T00:35:00.004+02:00

търся се в разширените ти зеници
осветени единствено от проблясъците на нощта
тялом - духом съм в средата на нищото
някъде до мен си ти
няма значение колко близо
без определености
без дори пунктирани линии правилно и неправилно

по стъклото се почуква и мигът ще прерухне в друг, съвсем различен миг
опитвам с всички сили да фотографирам тази необичайна композиция
знам в коя точка сме
отвъд нея сякаш не сме се случили
и космосът ни е само кибритена кутия
котките забиват писъците си в гърбовете ни
раздират ни на малки парченца морал
не можеш да ме съшиеш и да стана същата
нямам копче за връщане
аз спрямо теб и ти спрямо мен
е вече само остатъци на някога билото.

малко съм ядосана.

2009-12-08T15:33:00.004+02:00

съжалявам за глупавия си нерафинирам идеализъм

наследствен е

заради него не познавам дядо си

заради него родителите ми не изкарват повече пари

заради него и съществува този блог

съжалявам, че смятам, че нещо е по силите ми, но живея в България и на това се гледа като на глупост, измислица, реене в облаците

оставям го на манекенките (?)

очевидно има други, доста по-важни неща, с които можем да се справим

не, почакайте, не можем

нека все пак си говорим в абстрактни понятия просто така

това, че някой няма бъдеще и никакъв план за напред не означава, че аз нямам

не означава и че ме засяга

това, че не можеш да възприемеш моята реалност не означава, че тя не съществува

това, че имам интереси, че имам мечти и работя над превръщането им в амбиции

ме отделя от твоя живот така неминуемо, че да ме оцениш с 5 от 10 и да ме захвърлиш в купчината

иначе съм го написала интелигентно

може би съм над допустимите граници от Европа

и на всичките тези глупости плюя и просто продължавам.

ако се опитваш да пишеш като някой

друг,

забрави.

свободно падане

2009-12-04T00:13:00.002+02:00

научих се да не се вкопчвам в нищо

и тогава ти ми обясни -

това се нарича свободно падане

може би не те разбрах

сега, надолу в заешката дупка

усещам кадрите живот да се

откъсват от мен

като парчета плат

докато остана съвсем гола

прасковена под черните си дрехи

плаха и хрисима под

напористите думи и

неподчинимата си тишина

променила съм се

съвсем не би ме познал

от мен е останало само ядрото,

съвсем чисто е, но далеч не

красиво

сама се оковах във

свободата на пирони скука,

забити там, където всъщност

трябва да са чувствата.

an autumn medley

2009-11-26T00:12:00.008+02:00

what if i get into your ipod and into your mind?

имам времето на един живот и все пак си мисля

дори дните ми да са все петъчни

никога няма да успея да изпитам всичките наслаждения и удоволствия, всичките раздиращи копнежи и възможностите за водовъртежни безсъния, които докарва силното желание понякога

тази палитра усещания - от разпъващата болка и чуковете в коленете до предоргазмената щастливост на една обич, един танц, един пасаж от хубава книга

имам времето на един живот, но то няма да ми стигне

затова и съм се засилила с песен на уста

хората трябва да разберат, че са живи

Бредбъри не пише детски книжки, някак

защото това не е нещо ново за децата

а на мен ми трябваше a series of unfortunate events да достигна до подобен извод

майка ми ми се ядосва, защото всеки път, когато тръгвам за софия

пропорцията книги:полезни неща, които вземам

е нещо от порядъка на 200:5

непрактична съм в това отношение, но идеалист

и пътувам леко

тя не разбира

с всяка книга аз се научавам да чета наново,

изплювам буквите си преди първата страница

преоткривам всеки знак и смисъл

потъвам в пяната на дните, разхождам се по улица "Консервна", срещам своя Спутник

след като разгърна последната страница вече говоря нов език

и това ми е стотици пъти по-ценно от един чадър и едно по-дебело яке и една простуда по-малко.

сънувах как се опитвам да сплета плитка на косата на момиче, но вместо това оставам с кичур в ръката и една купчина лъжи и извинения

не съм сигурна как да си го обясня

не обичам съновници

беше кратко и статично и дори не си спомням дали го сънувах през нощта или преди това

но звучи като доста добро обяснение за отношенията ми с въпросното момиче, с което постоянно нещо се обърква и замазвам глупаво като виновна второкласничка

i don't care if Monday's black, Tuesday, Wednesday - heart attack, Thursday, never looking back

it's Friday, i'm in love

никога не е имало по-красив и летен ноември, целият е цветове, сенки и високо небе

най-близкото до еуфорията спокойствие

всичко ми е наситено, и под пръстите също

open eyes and open arms и неритмичното ми танцо-подскачане на песни, които са далеч от щастливи, но ми залепят неизменно усмивка, oh what you give to me, no one knows

мога дори да се реша на Коледа

мога дори да се реша на неморалност

някога безсмислени и сиви, сега всичките ми мелодии са достойни за танц, за поне едно стихотворение

най-вече за слушане

получило се е някакво размърдване

сърцето ми е цял мравуняк с прекосяващи мъжки имена, никое от тях не е ясна перспектива, само задължителният лабиринт

но не ми се играе с Ариадна и нейните минотавъри точно сега

предпочитам просто да се поразходя

и да разчитам, че никой не ме чака в центъра

и дори по този начин, отново нямам достатъчно място за всичко.

and all the cigarettes that i have never smoked

and all the letters that i have never sent...

преди около месец изпуших последната си цигара.

трябва да поспя

2009-11-24T01:23:00.005+02:00

разбиващи се

ръце

песни

мелодиите не се пресичат дори веднъж

няма интерференция

от другия край на стаята

ти си в напълно различен свят

чуваш друга симфония

ръце, които

протягам

не виждаш

обърнат си в гръб

настоявам

обърнат си в гръб

започвам да пея

стрелваш ме със зеленото на окото си

и тъкмо преди да се запътиш към мен

прорязвам пъстрия ти ирис

с мъничкия скалпел

в ума си

и отново

от другия край на стаята

в напълно различен свят

и не знам дали да викам или пея този път.

i wish that i could just be brave

2009-11-17T00:20:00.005+02:00

бариерите са всъщност твърде много

и вече не се свеждат само до

въздуха между покрива и земята

на седалките на киното са се разположили

Страхът

и Ти-какво-си-мислиш

хванат под ръка с

Тя-какво-си-мисли

и двамата запалили заплашителни цигари

тракат с нокти-триони и чакат

настанени като големи парчета бял бинт

които да превържат всяка рана

те не могат да позволят от нея да стане мастило

седнала на стълбите, мисля

няма смисъл да закривам прожекцията

платила съм и наема, и цената на билетите

платила съм високо и с кожа и себе си

просто ще ви изгоня всички, да, това е

ще освободя цялата зала

и ще гледам сама.

spirit

2009-11-14T18:24:00.005+02:00

разбивам се на LTJ Bukem, никога не бих си го пуснала вкъщи, но въпреки това танцувамтанцувамтанцувам, босите ми крака в пясъка, звездите горят в небето, а вътре в мен най-хармоничното и красиво нещо, което може да се случи в нечия глава под звуците на дръменбейс

и тогава се обръщам към водата, поглеждам към небето

и една звезда пада

но желанието вече се е сбъднало.

споменът изникна съвсем изведнъж. (:

без да мога да реша

2009-11-10T00:17:00.005+02:00

губя си сричките точно в средата

на важните думи

и така ги греша

останалото пада в джоба

без да мога да реша

ясно е

за тебе си оставам

дразнещо меланхолична

весела, но непривично

пушеща

безспирно слушаща

всичката сбъркана музика

за теб оставам странната

сгрешената

за себе си оставам непризнала

поредното си жалко увлечение.

Pagan Poetry

2009-11-05T00:34:00.002+02:00

a secret code carved...

една от най-хубавите песни, които съм слушала.

музолишение

2009-11-01T13:32:00.004+02:00

Трябва ми ново тяло

моето е обитавано от някой друг

не искам да бъда невъзможната вече

а няма как, щом тя е гравирана дори върху вътрешноста на артериите ми

невъзможната е кислородът и въглеродният диоксид, отровата и универсалния антидот

чувствам се сякаш съм претърпяла мозъчна операция

хирургът е объркал нещо и поривът ми върти на двойни обороти

но пък е изрязано вдъхновението, на негово място има красиво копринено шалче,

за да изглежда, че там има нещо, но всеки път щом потърся да се оказва,

че всъщност е неизползваемо.

около мен като светулки се въртят идеи и теми, но, веднъж посегнала, аз не успявам да доведа до край почти нищо.

имам проблем и той се съдържа в това, че се усещам непродуктивна като цяло, но въпреки това съм щастлива. проблемът не е в непродуктивността, това се случва. проблемът е в щастието. в това как съм се примирила да не мога, как несъзнателно съм го приела за нещо нормално. проблемът е в липсата на болка. в липсата на каквото и да е усещане, различно от щастие. обърква ме собствената ми усмивка, защото за нея няма причина.

какво е това?

имунна реакция?

възможно ли е щастието да е имунна реакция към всичко, което ме очаква? възможно ли е то да бъде такова въобще?

изглежда някои от връзките са прекъснати. няма никаква логика.

сякаш собственото ми съзнание пази нещо от мен в тайна и не знам как да го открия.

станала съм нечувствителна и щастлива. непукистоподобна.

а знам, че се пише само с отворено сърце.

ако наистина това е била

надежда за българската литература

тогава много съжалявам.

we're in this together

2009-10-24T11:46:00.004+03:00

i've become impossible

holding on to when

everything seemed to matter more

всяка твоя крачка напред е една моя

стара, до болка изслушвана композиция

търся хубав, бавен блус,

а в мен има само неравномерни

удари на барабани

разбъркващи ме,

докато

изпадне цялото знаене

(за да стана поносима)

и забравя всички имена

докато се завъртя в океаните на абсолютно

неосъзнатото

и изчезна в пътната паяжинна мрежа

на бъдещето си

за да остана напълно ясна във вече отминалато

всяка твоя крачка напред е

един прорез

заповядвам си да мълча

защото аз предизвиках ураганите

аз предизвиках всяко помръдване на листата

целия листопад

аз предизвиках своето тръгване

и твоето оставане

но там, където бяхме

отдавна вече не е

там, където можем да бъдем

затова просто стискам зъби

и се хващам за ръка с Невъзможната.

почти 5...

2009-10-09T01:20:00.002+03:00

всяка мисъл е параноя и спомен

дните са пропити в преосмисляне

няма спокойствие

търся те във всеки образ

откривам те в минувачите и се обръщам

безотказна

викам името ти

силуетът ти е втъкан в ресниците ми

виждам те във всяко премигване

големите ти топли усмихнати очи

и мъничките ти китки

...

липсваш ни.

2009-10-08T00:16:00.002+03:00

онзи на върха надали се е родил глух

по-скоро са му се спукали тъпанчетата от освиркването

или си ги е спукал сам, защото му е омръзнало да слуша

но съм убедена, че не се е родил така.