преди няколко години - когато бях на 15 - идвах тук и изревавах всичко
и после продължавах деня си
или често, нощта си
с усмивка на уста или красиви мисли в главата си
когато не си на 15 има някои неща, които се блокират по-трудно
светът не се върти около мен или теб
толкова малко, всъщност, зависи от мен и теб
единственото, което искам
е всъщност огромно - искам малкото ми зависене да стане голямо
напоследък кипя
всеки път, когато някой ме нарече меркантилна
или ми хвърли тоя поглед, "и ти ли си си продала душата на банките
не стига че избяга за Щатите"
искам да извадя най-голямата си ръкавица и с нея да им отвъртя по един шамар
може би творческите ти идеали ще те спасят, когато трябва да те лекуват някъде в западна Европа
може би хубавото ти въображение ще осигури доброто образование на децата ти един ден
да бъдеш творец е нещо, което трябва да можеш да си позволиш
а за мен това, което съм избрала, е отговорност
може би надолу по пътя към безкрая някой ще бъде поет
мисля, че завинаги ще съм бясна на родния си град
на манталитета на дребно
нищо. и това е двигател
днес, по телефона със сестра ми
имам чувството, че всичко се разпада
ха-ха
да, каква година
аз вече свикнах
избягвам рационализациите - последния път, когато рационализирах всичко, беше в четвъртък, когато се разревах в здравните и реших, че е понеже съм пила твърде много кафе
рационализирането е като подреждането
понякога оправяш стаята си и си казваш - брей, колко свободно място имам
а друг път просто прибираш всичките си вещи в чекмеджетата и забравяш, че съществуват, защото няма къде другаде да ги сложиш
не си задавам и много въпроси
светът се крепи на върха на иглата
иглата е дълга и треперлива
виж колко далеч сме стигнали -
пътят назад е дълъг.
