16 януари 2011

на илинден морето вземало жертви.

миналата година на илинден не за първи път се скарахме за нещо безкрайно тъпо
и после стояхме на онзи пост на плажа и аз си говорех с Иво, а не с теб, понеже ужасно ме беше ядосал (и обратното)
не си спомням как стана
просто в един момент се оправихме 
и кървавата луна, датата или това романтично суеверие
не ни спряха да махнем де що пречки имахме
и да влезем в морето
в няколко часа през нощта
а то беше горещо като тъкмо сварен чай 
и изобщо не дърпаше навътре. 

преди няколко дни на училище търсех снимката на баща ми на телефона си, за да покажа какъв е бил на моята възраст на стефани, и минах през клипа от спирита през нощта на плажа
в такива моменти си спомням конкретните причини да ми липсва толкова много, защото никъде другаде няма да намеря такъв дух, толкова много щастие, но изпълнено с толкова много смисъл, че даже бирата, която пиеш, и гадните коктейли, които поръчваш, надявайки се за хубав ром, са някакси екзистенциални.

и най-голямата ирония е, че докато пиша това, някой се кара за евтино кисело мляко в новоотворен търговски център с три (3) магазина в родния ми град. 
http://www.youtube.com/watch?v=YJQNDIE_f8M

слушам тая песен и чета Старецът и морето. идилично такова. i'm in denial.
честна дума, въобще не ми пука за тия изпити след една седмица. щеше ми се да ми пукаше малко повече, но се съмнявам, че щеше да ми оправи резултатите или нещо такова, та... (:
искам да е април месец. и после май, и после юли, и цял живот да е лято, или след лятото да имам нещо мое си, което да ми харесва. искам бургас или да съм свободна и жива и мърдаща из торонто или вечерно русе, но минус комарите, или софия пред театъра.
ама, честно казано, точно в момента и така ми е добре. (:

03 януари 2011

някаква странна композиция

живея в унищожителна носталгия и не мога да го отдам на нищо.
трябваха ми години да се науча да не мразя малкия си умиращ град и точно тогава, когато успях да го направя, реших че най-мъдро е да се разкарам
freedom comes when you learn to let go, и години наред аз карах хора и случки да си отиват без да се обръщам назад или да надничам дори с крайчеца на ириса си в животите им, учейки се на свобода - вече знам как и мога да бъда такава, но - естествено - сега не ми трябва свобода, а принадлежност
и си казвам, но това време е за тебе, бе, марийо, за да пишеш най-хубавите стихотворения и да четеш най-хубавите депресиращи книги, защото всички книги се оказаха депресиращи в един момент
но хубава поезия се пише, когато нещо ти се случва
а книгите имат някакъв смисъл когато имаш с кого да си ги говориш, понеже не вярвам в самодостатъчността както преди няколко години, когато самата аз увита в зимното си яке и с блеснали очи си стигах
може би в един момент се оказа, че имам прекалено много приятели и това свикване ме е разглезило
но го има и това, в което не вярвах - че
най-красивото небостъргало не може да се сравни със сградата на театъра,
най-обезумялото и майсторски написано стихотворение на английски не може да се сравни с българската реч, защото няма нищо по-гъвкаво и красиво в ръцете ти от това, което умееш да ковеш като горещо желязо, за първи път от толкова години се срещам с хора, които нямат контрол над речта си и ми е мъчно...
затова всеки път се съмнявам, че говоря добре английски
нищо не е като родния ти език или родния ти град, дори и той да е беден, скучен, празен
оксиморонно е, че детето съм аз, а обичам като родител, безусловно, въпреки и заради


градът се върти във леглото
кошмарен
дърпа яростни къдри на луда коса
неизкъпана, мръсна, на едри фитили
после сепва се
става
изкашля кълба
сивав дим
и откъсва със зъби
стар тютюн -
всмукал спомени носещи
дни неунили