24 февруари 2010

I broke everything new again
Everything that I'd owned
I threw it out the windows, came along
Extreme ways I know move apart
The colours of my sea
Perfect colour sea

насъбирам всичките си коловози
пътечките си
въздушните коридори думи
и чакам един момент, за да ги разстеля пред тебе
да проискрят по-реални от всякога
и да затупти, заболи някъде вътре
да се науча да докосвам онази струна, която
си втъкал така дълбоко, че стои непокътната
разбърквам морето в чашата си
превръщам го в огромен водовъртеж
но това е само тренировка.


с теб нищо няма да създадем
това, което имаме, не е здравословно
нито пък градивно
напротив
ще изпокъсаме косите си
ще оглозгаме костите си
ще останем евтин спомен за това, което сме заобичали
и ще се съсипем - безпощадно, защото
друг начин да обичаш истински
не сме открили.

21 февруари 2010

нашата интуиция

бяхме двама и четяхме в очите си
сякаш по ирисите беше изписана
най-нежната интуиция на поезията
ален ланс
бяхме двама и одеалата винаги бяха
твърде големи
уютно топли
а леглото така високо,
че не виждахме пода под краката си

бях застанал на ръба на прозрението си
заколебан в крачката
застинал в един удар на сърцето -
пречупване
отново двама и четеше в очите ми
търсеше знак, трепване
което да те накара да повярваш
че съм още тук такъв, какъвто съм бил
не си от най-търпеливите, знаеш ли?

сега сме двама
и всяка твоя дума за мен е
акупунктура на сляпо
подигравка с дислексията на
интуицията ми.

13 февруари 2010

въображението, когато е примесено с надежда

влудявам се от собствената си склонност да придавам
изкуствено смисъл на всичко -
подтекст на срещите и случайните погледи,
техника в интуитивния дизайн;
да търся повече от секс в секса,
дълбочина в красотата
и чувства в думите ти.

това умение да строя с пясък
е всъщност лоша шега
подигравка,
която ме разхвърля по пода на коридорите,
размазва грима ми,
удря ми най-жестокия шамар - мълчанието
и ме оставя да се прибирам сама до къщи
въпреки огромното разстояние, студа и тъмнината.

не те обвинявам - ти нямаш никаква вина. твоите
измислици са много по-безобидни от моите,
плодове на наивност и въображение.
само отмахни с ръка и ето - намеренията,
целите, дори онази пъстра част от самоличността ти,
в която аз повярвах и която се оказа импровизация,
всичко това се превръща в прах, дим, илюзия.


10 февруари 2010

думите са възли
като моряшките възли
отброяващи милите
са някаква скорост
скорост на отдалечаване
на приближаване
но движение

и сега
когато двамата с теб мълчим
и нито дума не се плъзва помежду ни
поне знам -
да си си тръгнал
е невъзможно.

09 февруари 2010

не се срамувам
не съм и горда
но не ми липсва отношение
просто е извън тази палитра на неутралните цветове, от черното до бялото
не всичко е тонове на сивото
някои неща са цветни, а други са цели картини, комбинация графики и схеми, които все пак не могат да го обяснят.
наричам това, което ми се случва в момента
с простичкото
"подем"

machine gun

в сърцето ми е млъкнало.
в главата ми е постоянен шум, като фонов шум, по-скоро бръмчене, не съвсем музика. като индъстриал, но груб и недодялан, недостоен за композиция, неекспериментален. в главата ми е безинтересно, безинтересни са прозаичните ми, всъщност не прозаични, битовите ми проблеми и мъката на малкото ми време, притеснението за сроковете, които е пагубно да изпусна
понякога се страхувам да пиша, за да не се случи обратното
понякога не пиша, защото се е случвало да напиша нещо и то да се материализира
и е абсурдно колко суеверна съм, защото съм и рационална
но може би това е проклятието на рационалните жени
интуицията, която се сблъсква с разума
и някъде там се е загнездило писането ми
имам нужда от завършен разказ, но май ме е страх от разкази и го държа до средата, постоянен катарзис докато не си изпия лекарствата и не се излекувам.


главата ми в думи, буквално.

усещам как трябва
и това трябва е над математиката на ума
ми
над неразбраните задачи и
абсолютно над всички химични неравновесия
какво искаш в крайна сметка?
мога ли да се оставя да ме води
искането ти
мога ли да преценя
не мога
щях ли да питам иначе
тази песен я знаех някога
може би преди години
всяка нота е излизала правилно под пръстите ми
но последните дни са толкова
излъскани неясни пълни с напрежение
че съм забравила всичко
и редовете са размесени в главата ми
и буквите като парченца тесто
са се слепнали и скрили
не мога да ги разделя
до мен спокойно е кацнал един гарван
искам почивка
как иначе ще овладея криеницата
как иначе ще разпределя въпросите
на глупавите отговори
които вече имам...

08 февруари 2010

Кретенът

Кретен наистина страшно много я обичаше. Наистина, до петите. Обичаше палавите кичурчета коса, малките кокетни фибички, с които ги прибираше, обичаше герданите й, хипарските знаци по тях, неясни признаци на анархизъм. Обичаше дрехите й, превръщащи дните му в шантава клоунада още от първите секунди, в които я видеше в коридора. Аурата й беше естественият причинител на глобалното затопляне, жарка, но не и тегава. Тъгата й моментално ставаше всеобща тъга, макар и разочарованията й да бяха доста трудни за обяснение: умът й наподобяваше лабиринт, в който би загубил пътя си всеки, забравил да се подсигури с нишка. И Кретен обичаше всичките тези работи, колекцията пъстър наелектризиран хаос около личността й.

Но не можеше да си го обясни, още по-малко - да го приеме. Всъщност той беше само половин човек, въпреки че имаше два крака, две ръце, две очи. Кретен умееше само да преживява. Той не знаеше да анализира или, ако има смисъл да уточняваме, малко се страхуваше да го прави. Родителите му старателно бяха избягвали сериозните разговори с него и това до известна степен го бе спасило от ужаса на потъването в размисли. Кретен беше зает с други работи – да изследва абсолютното нищо да речем. Понякога бездействието му се струваше отегчително и той се втурваше във вършене на невероятни глупости, но внимаваше това да не се случва твърде често и глупостите да не са подозрително невероятни. Демонстрацията на въображение можеше да се сметне за проява на лош вкус, а Кретен много уважаваше етикецията.

С нея обаче всичко беше друго, тя докосваше в Кретен оная струна, която го откъсваше от нищото му. Тя го учеше на движение. Викаше го при себе си със своите парфюмирани шалове, омагьосваше го с озадачаващата приветлива незаинтересованост, която излъчваше докато общуваха. А всъщност го беше харесала, защото й се струваше счупен. Това действаше като магнит за младите момичета - в тебе да има нещо сбъркано. Да демонстрираш непукизъм, да имаш разведени родители, да страдаш по някого тайно – важното беше да има предизвикателство. Та за нея той беше счупен. Но тъкмо достатъчно поправим. Противно на очакванията обаче, Кретен се прояви като силен характер и не претърпя развитие.

В летните вечери се качваха на покрива в центъра на града и с бутилка бира обсъждаха хората, надсмиваха се над невежеството им. Бяха богове, залутани в играта си с мъничките си поданици. Тя лееше своите мисли в безкрайни коловози думи, криволичещи, изопващи се. Мислите й рисуваха пред момчето и отваряха простор, за който той рядко смееше да подозира. Ала тъкмо щом това вдъхновеше Кретен и го пресегнеше през страха му за една интересна фраза, нещо го спираше, сепваше, сякаш част от механизма отказваше да се задвижи. Смутен, младежът изсумтяваше със съгласие в нейния тон, приключвайки темата наум. Гледаше ръцете й докато подрежда косата си, но така и не се престраши да ги докосне. Беше запомнил всяка особеност на очите й, как ги присвива докато се смее, пръските жълто в кафявите ириси, но никога не съумя да формулира това в изречение.

Накрая просто не издържа и си тръгна. Затова и името му. Кретен за нея, защото не успя да се надмогне. За другите - Андрей. Това е.

07 февруари 2010

всички казват "поспри се, огледай се"
не можеш да научиш бързащия човек да се вглежда обаче
той ще пренапише доклада си 100 пъти и ще провери грешките
но няма да се заинтригува от гребените на вълните
истината е, че няма как да промениш квадратните хора
не можеш и да ги разбереш - просто се вглеждат в по-различни неща
от различните гледни точки ние сме винаги квадрати за някого.
това е
остава единствено да ги хванеш за ръката и да ги водиш до ръбовете и да ги караш да се самоизучават, да търсят пропуски
да им свършиш работата вместо тях - надали

ps в момента, в който прочета израза "забързано ежедневие" в есето на средношколец ми се отщява да стигна до края му :D защо постоянно използвате тази фраза, м?

05 февруари 2010

млъквай млъквай млъквай млъквай
шшшт
едната ми ръка е на устните ти
другата държи химикалка
затова с език се опитвам да уловя
най-после
дъха си.

02 февруари 2010

произволно зимно уморена

има толкова много неща, които не искам да си призная
че просто си залепям една усмивка и карам напред
сто хиляди пъти по-лесно е
и пести разни неща
страх ме е само да не се насъбере
не знам какво правя по отношение на връзките си
искам всички и никого - закономерно е
овладяла съм свободното си падане толкова добре
че вече се чудя дали изобщо си спомням как се завързват възлите
не мога да те игнорирам и не мога да ти простя
това е общо взето проклятието на възпитанието, което имам
гордостта, достойнството
са две качества, които не са нужни тогава, когато не идват естествено

защото е някак абсурдно да си насилваш ценности

казаха ми, че съм потайна, че не споделям
защото наистина искам личното ми да си бъде лично е
не съм си сложила някакви ограничения


искам да си направя одеалце хубавости
но не знам дали ми се занимава
всеки случай в мен се надига някакъв подем, който чаках от изключително дълго време