Не.

Тъкмо слънцето изгря, а аз се усмихнах, събрах сили...
И зададох въпроса, който ме глождеше. И ми отговориха.
Не.
Не.
Това беше нещото, което ме крепеше. Нещото, заради което живеех. Това беше единственото нещо, което си струваше.
Значи няма да се видим...
Вече знам кой ще е най-тъжният ден в живота ми.

Празно

Стоя на учителското бюро с празен поглед и слушам едно и също.
Каризма - Не сега
Garbage - #1 Crush
Darren Hayes - Insatiable
Не плача. Не ми се плаче. Или може би вече не помня как ставаше. Откак си забраних да плача, всяка сълза потича някак сковано по бузите ми.

Не знам дали се промених в отношенията си с приятелите си. Нищо не са ми казали, може би това означава, че не съм.
Но се държа като гадна кучка с останалите. Изглеждам студена, силна, мъжка.
Аз съм глупачка.
Или може би съм просто тъжна. И никой от най-близките ми хора не може да го осъзнае.
Гледам Говоря Танцувам Смея се тъжно.
И вероятно е по-добре никой да не знае, нали?

Отрова, дъжд и нов куплет

I'm only happy when it rains...
It rains.
Аз прескачам локвите и слушам Garbage.
Чувствам се добре, когато знам, че съм казала всичко, което съм имала да казвам, било то и неразбрано от другите.
Чувствам се добре, когато никой, включителтно учителката ми по литература, не разбира дали говоря в прав текст, или метафорично.
Но...
Знаете ли за Форест Гъмп и бонбоните с лешници? Има обикновени бонбони и бонбони с лешници, и никога не знаеш какъв ще ти се падне. Оптимистично.
Знам един друг вариант, обаче.
Има обикновени маслинки без костилки и маслинки с костилки. И когато очакваш маслинка без костилка, а ти се падне такава със, изненадата не е особено приятна.
Мерси.

Между другото,


Недей да ме молиш да падам отново.
Не ми се усмихвай, когато вали.
По твоите устни усещам отрова.
Ти искаш любов. Но от нея боли.

Куфари

Куфари, куфари, куфари, и един огромен пълен кашон зад вратата на хола...
Пълни със спомени, ненужни и позабравени, пълни с книги и учебници, с дрехи.
Куфари, пълни с бъдеще. Миришещи на Далече.
Не знам, не мога да приема това 22 октомври като "Довиждане", може би имам нужда да преосмисля всичко наново, и ми трябва достатъчно време...
Да, а кой ми го дава?
2*32 + 23 + 11, или май беше 9?
Това ли е математическия начин да изразя чувството за изоставеност, което изпитвам?
Мога да кажа, че всичко се е объркало, но няма да го направя, защото би било лъжа. Там е лошото. Всичко върви по общия план.
Но моя план не включваше раздяла.
Не мисля, че една силна прегръдка, няколко сълзи на пълното с хора, но толкова самотно летище, и няколко мейла биха описали настроението ми. Нито биха върнали близостта.
И може би така трябва. Може би е изпитание.
Надявам се.

Бейби

Знам, че сгреших, бейби, знам, че не трябваше да те оставям там, да се луташ в пътеките, да търсиш измъкване сам.
Но, бейби, с теб дните се изнизваха, опитвах се да ги задържа, но те не оставаха, и бях безсилна, бейби.
Красиво беше.
Помня изгревите.
Твърде много грешки, бейби.
Бейби, когато бях с тях, замръзвах в един момент. И мислех за теб.
Нещата се промениха, бейби.
Песните, които пееш през лятото, не винаги са летни песни, бейби.
Слаба съм, сиво е, но съвсем не е просто, бейби.



Остави това, с онази горе сме съвсем различни. Аз не наричам хората "бейби".

Ако
най-полезното нещо, което баща ти е вършил напоследък, е да заспи на масата, пиян до козирката,
а майка ти постоянно се опитва да ти крещи, търсейки усилено поводи за това,
няма как хората да очакват от теб нормално възпитано поведение.
Ако
достигаш най-високата точка, очаквайки усмивки, а те посрещат със злобни крясъци,
а тези, които си имал дързостта да наричаш "близки" ти предлагат да раздереш сърцето си, само защото ще бъде изключително забавна гледка,
хората не бива да се надяват на доверие от твоя страна.

Но винаги можеш да ги изненадаш. Да събереш сили. Да станеш от пепелта.
Всичко зависи от теб.

И какво?
Обичаш някого.
Доверяваш му се.
Уважаваш го.
Почти го боготвориш.
Защитаваш го
(пред другите и
пред самия него).
Страдаш за него.

В замяна той
тъпче по най-грозния начин твоя приятелка (която междувпрочем заслужава уважение, даже само защото си е загубила времето с него )
държи се студено и грубо с теб!
И... И...


Знаеш ли, иска ми се да не те познавах.
Не си заслужаваше времето.
Не си заслужаваше вниманието.
И усмивките, прегръдките, сълзите.
Ти не си заслужаваш.
Дотук бях.
И съвсем не ми пука, че не ти пука.
Дадох твърде много от себе си.
Явно наистина е ужасно да познаваш приятелите си.

ПП:
Не искам да чувам добра дума по адрес на мъжете.
Не им вярвам повече.
Еднакви са.

М като морков

Ако използвам азбуката, за да опиша преживяванията си от днес... И мъничка част от преживяванията си от вчера, ще се получи нещо като
А като ад.
Б като броколи.
В като вишна.
Г като гълъби.
Д като даскал.
Е като егоизъм.
Ж като жлъч.
З като заек.
И като истина.
Й.
К като край.
Л като лигня.
М като морков.
Н като Над.
О като Осем.
П като пица.
Р като решение.
С като смях.
Т като тъга.
У като училище.
Ф като фукла.
Х като хаус (парти).
Ц като "Цъ-цъ-цъ, от сега почнахте..."
Ч като часовника, имахме среща там.
Ш като шемет.
Щ като щъркел.
Ъ като "Ъгх... И ТИ ЛИ ЩЕ СЕ БАВИШ?!"
Ь като "Пуньежи ни тъ видях"
Ю като "You're Not Alone" на АТВ.
Я като яд.

Може би ще е най-добре да забравиш.
Да забравиш, че имам лице и също мога да дишам, че не съм чак толкова наивна и глупава, че ти липсвам, че ми липсваш.
Не, няма да бъде една от онези умни постъпки, които ще помниш цял живот. Но ще бъде лесно, а умните хора правят нещата по възможно най-лесния начин.
Не те кефи идеята, така ли?
Завила съм се в умора и се чувствам тъжна и малко увяхнала. Изстискана като кисел лимон заради нещо, което не мога да правя, но всички смятат противното.
Училище започва съвсем скоро, а аз вече се чувствам преуморена, вече не мога да спя от нерви...
Научих се да спирам сълзите си доста по-добре, но не виждам...
Не виждам.
Изпитвам тъжната нужда да спра да бъда сама, но не виждам как...
Сам да си си виновен никак не е лесно, обвиняваш се сам и сам свеждаш поглед, после си се извиняваш сам и самият ти протакаш с прошката...



І

Strange infatuation seems to grace the evening tide.
Such imagination seems to help the feeling slide.
Instant correlation sucks and breeds a pack of lies.
Oversaturation curls the skin and tans the hide.

Комедия от грешки.
Поредица от грешки.
Пародия от грешки.

Аз...

Without you I'm nothing.

И после, не по-малко безпощадно...

Who can say where the road goes
Where the day flows
Only time

Who can say why your heart sighs
as your love flies
Only time

And who can say why your heart cries
when your love lies
Only time

Who can say when the roads meet
that love might be
in your heart

And who can say when the day sleeps
if the night keeps all your heart

Night keeps all your heart

Who can say if your love grows
as your heart shows
Only time

And who can say where the road goes
Where the day flows,
Only time



И съм тии... Сърдита. Чуваш ли ме? Чу ли? Чуваш ли какво ти казвам?

Аз чувам. Но съм сложила слушалките. И се правя, че не чувам... Не, не ми пука. Жестока съм, но не ме интересува. Това не съм аз.

Аз съм добрата и жертващата се. Онази, която редовно се дънеше по контролни заради приятели като малка, но не я интересуваше. Онази, която продължава да казва


It doesn't matter what I want
It doesn't matter what I need
It doesn't matter if I cry
Don't matter if I bleed

It doesn't matter what I want
It doesn't matter what I need
If you've made up your mind to go
I won't beg you to stay

но не прави трагедии от това.

Придавам твърде голямо значение на неща, които всъщност изобщо не трябва да получават внимание. Не, не случайности. Стечения на обстоятелствата. И точка.
Нали?

I would walk through fire for just one more day

Нали никой не се надява, че ще забравя тази песен?

My little one, you are, and you always will be...

В крайна сметка си закъснял. Ужасно закъснял. Както и да е. Както винаги.

You're the shampoo in my eyes
You are the salt in my wounds
A necessity in life
But always in the wrong place
You're the thorn in my side
You ache and ache and ache
Still I can't live without
You will be in me

И дори не си мисли да се надяваш да се опитваш да ме караш да ти обяснявам. Загубена кауза. Заплетен език, хехе. Честит да е.

Home

Аз...
Ами.
Аз се върнах.
Цяла съм, малка част от мен остава завинаги в Китен, но си представям, че дупчицата останала на нейно място я няма. И действа.
Там повече няма да ходя. Не само заради нещата, които се случиха (и тези, които не се случиха) там, но и заради отговора на въпроса, който ми задават, "Защо ходиш там?". Казвам, свикнала съм.
Няма да си позволявам да свиквам повече.
Не би било полезно.